Една жена с очила излиза на сцената на Театър 199 и още на третата минута превръща публиката в ято от птици, които се носят по вълните на нейното въображение. И това е постижение, заради което си струва да получиш няколко награди „Икар“, а името ти да е акцент в церемонията, на която награждават най-добрите в театъра.
„Приятно ми е, Ива!“ е преживяване с приятел, шоу и музика за ушите – не само заради италианската подправка в душата на Ива Тодорова. Цялостният начин, по който тя се представя на сцената и печели, може да си опише с една дума – интелигентност. Затова хуморът е само подробност, която не би имала стойност на фона на халтурната действителност наоколо. И ефектът не закъснява – Ива е новият хит в предимно мъжкия свят на моноспектаклите у нас.
Ива Тодорова – за еуфорията от Икарите, за признанието и благодарността, за суетата, любовта, за режисьорите, за идола й Татяна Лолова, за живота между България и Италия, и за супата със спагети.
- Колко време продължи еуфорията от Икарите? Подвластна ли сте на еуфорията по принцип?
- Голямата еуфория е всекидневието – животът, работата, любовта, кромида и картофите. Как се живее в баланс между духовните търсения и бита, баланс между обществените изисквания и теми, и личните въжделения. Голяма еуфория е как се постига този баланс. Можем ли да имаме път в относителен мир, или е почти непосилен по кафкиански.
Аз съм пристрастена към радостта, онази неприкосновената в сърцето, която пази от скука и отчаяние. Изостреното любопитство, наблюдението, развинтеното въображение често водят хората на изкуството към еуфория. Коко Азарян (режисьорът Крикор Азарян – бел.а.) го наричаше „учудването“. Това са все фасети на еуфорията.
- Голям комплимент е цялата церемония да мине под знака „Приятно ми е, Ива!“. Как си обяснявате това внимание?
- (Смее се – бел.а.) За мен цялата церемония мина под знака „Представяш ли си, Лили Иванова е на 10 метра от мен“. Церемонията всъщност е приятно събитие, всички сме се пременили, красиви сме заедно, но си леко на тръни. Все пак това е състезание. Имаше доста закачки със заглавието на представлението, защото е необичайно заглавие, самото то е шеговито.
Двете награди „Икар“ са всъщност признание от колегите и аз съм много щастлива. Представлението беше прието много добре още на предпремиерата, звъняха ми и ме поздравяваха. Радваха се, че има вече и такова представление и че съм пак на сцената. Много хора вече не ме наричат Ива, а „Приятно ми е“. Дори твоите мейли към мен завършват с „Приятно ми е, Даниел”.. заразно е (Смее се – бел.а.).
- С какво „Приятно ми е, Ива!“ се различава от стандартната стендъп комедия? Не трябва ли да има граници между стендъп комедията и театъра?
- Когато започнах репетициите на сцена нямах ход или решение как трябва да бъде. Просто исках този текст да бъде изказан и ясно чут. Да не се разсейва в много сценични техники. Много се движех и Стоян Радев, режисьор на представлението, на една репетиция ми каза: „Вземи този микрофон!“ и това концентрира нещата. Мисля, че точно по ръба на тази граница между театър и стендъп се движи представлението. Носи характеристиките на т.нар. observational comedy (комедия на наблюдението), което е дял на стендъп-а.
„Приятно ми е, Ива!” е авторски спектакъл, той няма претенция за жанр. Преди години моноспектаклите на Мариус започваха с дикторски текст, който съобщаваше „Вашата среща с Мариус Куркински започва сега“. И това поставя контекст за пълна свобода на артиста. Разбира се, той работеше не с негови текстове, присъщи на стендъп-а, но не и със строго театрални текстове. Въпреки това, през чуждите текстове пак съзирах именно него, гениалния му поглед и свят. Това ме пленяваше.
Или пък какъв е жанрът на „Възгледите на един учител за народното творчество“? Аз бих го нарекла авторски комедиен моно-мюзикъл. Споменавам тези двама, защото сме една школа – школата на Азарян, и са знакови за монотрадицията в България. Но освен „моно“, как бихме класифицирали жанра на „Приятно ми е, Ива!“, оставам на критиката.
- Сама сте на сцената. Защо? В това представление спокойно може да има и други актьори около Вас. Обичате ли все още да има хора около Вас на сцената?
- Сама съм на сцената, но в представлението участват големи италиански актьори (Смее се – бел.а.). Това представление е готово, не съм си го представяла с повече актьори, но да, напоследък си мислех за пиеса или фрагментарен текст, в който да сме повече. Разбира се, че обичам сценичен ансамбъл. Има много силен момент на съучастничество в тайнствено деяние, трудности, кикот, преодоляване, споделяне, в крайна сметка екип, който в хода на репетициите споделя и много лични неща. Такива екипи обичам.
- Защо никога не сте била част от театрална трупа? Свобода или ...
- И двете, каквото и да стои след многоточието. Често най-голяма свобода развиваме при поставени граници, в точни параметри. Колегите, които са част от театралните трупи са истинските джедаи. Те градят, борят се, споделят, извисяват се, пропадат, преодоляват предизвикателства. Всекидневието в театъра е големият учебник. Знам го, защото аз 10 години съм част от редакционна колегия на списание, своеобразна трупа, и не е лесно. Това е моята работа. А какво имам предвид под работа и неработа, разказвам в представлението.
- Коя за Вас е най-сладката тема за разговор?
- Любовта.
- Изглеждате лишена от всякаква суета и спонтанна като човек. Като какъв човек бихте се определила?
- Благодаря. Какви хубави определяния. Може би към осемдесетака, да сме живи и здрави, ще имам частична яснота по този въпрос. „Опознай себе си“ е голямата комедия.. На мен ми е трудна дисциплината, много се боря с това. Поне някакъв ред, фокус. Пораснала Пипилота, чийто вътрешен глас е на Достоевски.
- Между 1997 и 2002 г. сте работила с едни от най-добрите ни тогава млади режисьори? Ако трябва да използвате само една дума – с какво свързвате имената на Стоян Радев, Галин Стоев, Лилия Абаджиева, Марий Росен, Андрей Белчев. И Крикор Азарян, разбира се, чиято ученичка сте.
- Да, именно младостта, във всичките й аспекти – дързост, експеримент, лутания, безсънни разходки в търсене и подредба на този свят, на раждане на идеи и претворяването им с доверие, заедно с тези хора. 90-те години са известни с агресията, а това са хора, с които изследвахме нежността, деликатния вихър на претворяването на думата в действие. И красота. Стана малко „Дързост и красота” (Смее се – бел.а.).
- Колко дълго може да е разстоянието между България и Италия? И колко кратко?
- Пет евро е най-краткото – толкова струваше последният ми билет. Това е абсурд. Италия не ми липсва вече, нито когато съм там, ми липсва България. И двете са си в мен.
- Какво е за Вас Татяна Лолова?
- Това е моят идол в комедията. Като малка щом се появеше на екрана, у нас животът спираше, за да чуя и запомня всяка нейна дума. Не дай си боже някой да проговори, докато Татяна Лолова е по телевизията, ревях и се тръшках, че съм изпуснала какво е казала. В театъра не изпусках. Няма такава актриса на световно ниво, аз съм отделяла време, за да се сетя за световен неин аналог – няма. Изключително странен поток на мисълта, взривно комедиен и неочакван. Велика!
Тя гледа „Приятно ми е, Ива!“ и след това дойде да ме поздрави в гримьорната. Представяш ли си? Беше възхитена. Аз щях да получа инфаркт от радост. Това е все едно при някой режисьор да дойде Фелини и да го поздрави. Ей така се почувствах.
- След като се върнахте от Италия, не сте ли обмисляла смяна на името – Тодорини, примерно?
- (Смее се – бел.а.) Там трябваше да си го сменя съгласно техния закон на Ива Тодоров. По разпореждане на съдия се взима точното бащино име. Но здравомислещата служителка на касата каза буквално: „Тодоров е грозно, липсва музиката, ще ви го оставя Тодорова“.
- И накрая, вярно ли е, че готвиш супата със спагети?
- (Смее се – бел.а.). Вярно е, аз съм голяма готвачка. Готвя божествени спагети и страхотен таратор, после ги смесвам и заливам със сладолед и настърган кашкавал. Поднасям ги за десерт.