Във времена на социална изолация заради пандемията от новия коронавирус, стартираме #ОстанетеСиВкъщи поредица с известни български артисти - писатели, поети, музиканти, режисьори и актьори, които ще представят любимите си книги, филми и музика. Така че всеки да може да им се наслади - не само по време на самоизолацията вкъщи, но и винаги да може да намира вдъхновение в тях.
Първият гост в новата рубрика #ОстанетеСиВкъщи е Палми Ранчев - поет, белетрист, сценарист, състезател и треньор по бокс, роден в София на 9 февруари 1950 г. Става юношески национален шампион по бокс през 1966 г., а три години по-късно - трети при мъжете. Завършва ВИФ (сега НСА) със специалност бокс, като тренира още таекуондо и карате.
На 31 години вече е заслужил треньор, става треньор в "Олимпийски надежди" и националните отбори за мъже и юноши. Треньор е и на националния отбор на Ирак преди операция "Пустинна буря". Колоритна като разказите му е съдбата на Палми Ранчев, който е бил също собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и… безработен.
Палми пише поезия, разкази и романи (не пропускайте "Малко късмет за по-късно" и "Анонимни снайперисти"), член е на Сдружението на български писатели и носител на няколко литературни награди. През последните години Палми Ранчев живее предимно в испанския град Барселона. И днес го откриваме там, за да ни разкаже за любимите си книги.
Основното, което правя през тези дни и нощи на изолация – постоянно стоене вкъщи, накъсано от едно-две излизания до магазина – е четенето на книги. Признавам, че понякога прибавям и кратка обиколка в квартала, навел гузно глава, и заради липсата на други хора по улиците, а и защото не съм издържал на изкушението да наруша забраната. Страшно ми липсват свободното шляене и бягането край морето. Но книгите във време, когато постоянно се говори за болни и умрели, за нарушаване на човешки права и задължения от управляващите, са по-сигурното място. Помагат ми да посрещна във фотьойла следващите няколко часа.
Оставих за известно време четенето на семейната до този момент сага на Пол Остър "4321", която започна да ми напомня "Семейство Тибо" от Роже Мартен дю Гар. С все още малкият Фъргюсън ще се срещнем отново през някой от следващите дни, след като края на карантина още не се вижда. Обичайно е за мене. Почти винаги чета по няколко книги едновременно, без да си пречат. Дори напротив, стават по-интересни. Подобно четене отговаря на невротичната ми природа, а и на способността ми да схващам в кратки избухвания смисъла на случващото се - и в книгите, и в света наоколо. Често за мен са едно и също - някакъв микс от чужди и мои фантазии, плюс непрекъснато напомнящата за себе си реалност.
В късният следобед и вечерта чета с най-голямо удоволствие поезия. Колкото е възможно по-малко романтична. Неприятни са ми демонстративната романтика и естетизираният патос. Харесвам поетите, които използват непоетичен градивен материал. И откриват смисъл и дълбочина там, където за всички останали, липсват. Обикновено препрочитам стихове от Константинос Кавафис, Емили Дикисън, Георгиос Сеферис, Сезар Валиехо, Фернандо Песоа, Йосиф Бродски, Марина Цветаева, Атанас Далчев, Николай Кънчев, Иван Методиев, Константин Павлов… Препрочетох и "Каква ще е градината ми?" от Адам Надаши в превод на Николай Бойков, който наскоро получи орден или медал (не знам каква е разликата, общото е, предполагам, че и двете отличия се окичват на гърдите) от Унгария. Вероятно заради превода на тази книга са го наградили. Много интересен поет. Или и заради всички останали, които е превел. Винаги съм се чудил как той открива толкова много и все значителни унгарски поети. Понякога го подозирам, че си ги измисля. Всъщност заслужава да го наградят и заради книгите, които е написал. Вероятно трябва да се сети някой от българското правителство, след като унгарците вече са го направил.
Вчера прочетох последната книга на непрежалимият приятел Владимир Трендафилов – "Получих живота си". Голяма част от стиховете ги знам от предишните му книги "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника и други стихотворения". Допълнителните стихове са писани на отделни листчета и тефтери, не за да бъдат публикувани, а защото не е могъл да не ги напише. Преживени, интуитивни, спонтанни, а и философски.
Всяко стихотворение, често и всеки стихотворен ред е вертикала към най-дълбокото и скрито в човешката природа. И оттам - от дълбините, той изстисква, изгребва, изстъргва най-ценното. През цялото време докато четях, усещах болка. Спомнях си как се съгласи да представи последният ми сборник с разкази. Срещнахме се случайно на улицата, преди да замине за Испания. Не бяхме се виждали отдавна заради моите постоянни скитания. Бях разбрал, че има проблеми със здравето. Нищо определено. Но не можех да приема, че е нещо сериозно. Все така излъчваше сила и енергия, източник на постоянно бликаща жизненост. От издателството не вярваха, че ще говори в "Меридиана". По телефона някой отново смутено спомена за здравословните му проблеми. Вечерта той беше в стихията си. Владо, какъвто винаги е бил. Умен, предизвикателен, аналитичен, насмешлив. Нямаше нищо общо с каквито и да било болести. Колко време измина от тогава, а още не мога да приема, че никога няма да го видя. И сигурно затова го виждам. Седим в "Лучано" на площад "Славейков", пием бира, той разказва, а аз слушам. Или аз разказвам. Но и тогава, а и сега предпочитам да чувам неговият глас и неповторимия му смях.
На това място задължително ще спомена Златко Ангелов, не само защото благодарение на него прочетох стиховете на Владо. А и не само тях. Имам да му връщам доста книги. Макар да е по образование лекар и редовно да анализира в интернет карантината и реакциите на хората у нас и по света на наложените забрани, най-важното при него е свързано с литературата. Романът му "Хотелът на спомените" довърших преди няколко седмици, ала още препрочитам отделни страници. Заглавието е малко ретро, напомня ми Вики Баум, но романът е в традициите на най-модерната психологическа и аналитична проза. След като го прочетеш, започваш по различен начин да мислиш за себе си и за близките си. Защото това е роман и за тебе самия, и за твоите близки също. В "Хотелът на спомените" писателят на места с почти физиологична откровеност и изтънчено владеене на езика анализира обичайни и понякога пренебрегвани проблеми, на които всекидневието отнеме острите ръбове, прави ги поносими, без да ги изяснява. Сложната структура на романа не се отразява на вихренето темпо, с което се движи повествованието. За Златко Ангелов литературните му герои са едновременно и негови пациенти, намират се в постоянна взаимна зависимост и често променят на ролите си.
Преди три дни буквално се нахвърлих върху "Камък, скреж" от Ричард Криницки в превод на Вера Деянова, докато правех криминалната си разходка по съседните улици, напъхал подмишницата си една багета "интеграл", за да оправдая излизането. В четене на стиховете неусетно стигнах "Саграда Фамилия", продължих нагоре и едва когато ми останаха само няколко страници, направих завой и заслизах по "Сарденя". Едва тогава забелязах, че книгата е с автограф от поета. Две-три думи на полски, каквито се пишат при запознанства по повод представянето на нова книга. За съжаление не успях да си спомня нищо от срещата. Не помагаше нито снимката на последната корица, нито, че се сетих, преди няколко месеца, че той получи една от големите испански литературни награди. Но за мимолетната среща с поета, каквато вероятно е била, нямах абсолютно никакъв спомен. Погледнах кога е издадена книга - през 2011-а, така че имах право да не помня.
Вижте още за любимите книги на Палми Ранчев в Ladyzone.bg.
