Ние мислим, че предметите са пасивни, просто форми и структури, но един стол може да сложи край на живота на диктатор, докато ние правим хиляди протести и диктаторите пак остават... (Онур Каймак, 2025)
Турският артист представя в София изложбата си „Оообекти“, вдъхновена от обектно-ориентираната онтология и променящата се роля на материята в съвременната мисъл. Всеки обект – камък, тръба, вълна или прах, се явява не като символ или инструмент, а като битие със своя интериорност и непознаваема същност.
В творчеството на Каймак, на пръв поглед, няма бунт, революция или протест. Има само фактологично присъствие – обектите изместват фигурите, има напрежение между форма и функция, а съзерцанието е най-естественият начин на „виждане“. Сред цялата привидна условност на изкуството му, съвсем ясно чуваш куршумите, потъваш в дупките, продължаваш да си част от убийството на злото, и в антисинхрон с психологията на тълпа, за която изкуството на артисти като Каймак е излишен придатък от деня...
Онур Каймак в разговор с Даниел Димитров – за обектите и техните човешки битиета, за срещите с тях и той самият като обект, за разкъсването като жест, за непредвидимото като норма, за влиянието на Турция върху изкуството му и за автоцензурата, за дупките в изкуството и дупките от куршуми, за значението на цвета в едно черно-бяло творчество...
Онур, колко обекта срещнахте днес?
- Днес първо срещнах ръката си – като обект (Смее се – бел. а). И мисля, че си спомням поне пет обекта. Първо – ръката ми. Второто беше сандвичът, който изядох, после – кафето ми, след това – едно столче в гората, и накрая – отново обектите от моята изложба...
Тази съвкупност от срещи обичайна ли беше или Ви донесе вдъхновение?
- Вдъхновение, но не за следващите десет минути или за утре. Може би, за след две години. Обикновено се просмуква с времето...
Кога взаимодействието Ви с един обект е неуспешно и от какво зависи това?
- Мисля, че провалът е повече в мен – когато започна да осъзнавам, че нещо става „твърде красиво“. Когато е красиво, се дистанцирам. По-скоро, предпочитам да предизвиква в мен странни усещания. Когато разбера, че е прекалено естетично, прекалено красиво, че разпознавам какво е – отдалечавам се. И тогава взаимодействието се проваля...
Възможно ли е един „обект“ да е нечовешки и да има свое битие като на човек?
- Спомням си нещо, което едва ли някога ще забравя. Прочетох книга на португалския писател Жозе Сарамагу – The Lives of Things (Книгата е с оригинално заглавие Objecto Quasi – бел. а.). Животът на вещите. Има една глава, наречена „Стол“. В нея писателят описва стола с изключителни подробности. Един ден главният герой иска да си почине, да седне на стола, защото слънцето грее прекрасно и е топло. Той сяда, напълно отпуснат, почти заспива. И столът се счупва, защото е бил прегризан от дървояд. Човекът умира. И кой е този човек? В книгата не се казва директно, но ако знаеш малко история, разбираш, че това е диктаторът на Португалия – Оливейра Салазар, който умира през 1968 г.
Ние мислим, че предметите са пасивни, просто форми и структури, но един стол може да сложи край на живота на диктатор, докато ние правим хиляди протести и диктаторите пак остават...
За мен усещането е такова – по начина, по който гледам предметите, вярвам, че те имат собствен живот. Повечето обекти са функционални, част от дома, от семейството, от една структура. Ако си стол, си по-низш от масата. Но в един момент те изоставят, изваждат те от функция, и започва друг живот – несигурен. Минаваш през улици, паркове, мазета…
Някога възприемал ли сте себе си като обект?
- Това е добър въпрос. И много сложен. Защото кой съм аз? Усещам, че мозъкът ми, умът ми – не мога да ги възприема като обекти, но всичко, което очите ми виждат – да. Това може да бъде тялото ми, може да бъдеш и ти. Това е начинът, по който умът ми възприема нещата.
Самия себе си мога да видя като обект, ако говорим за тялото ми. Но умът – не знам. Трябва да го обмисля повече...
Какво търсите, когато работите – покой, напрежение, някакъв ритъм, устойчивост...
- Мисля, че търся… Това е много добър въпрос. За мен това е първият и последният въпрос – въпрос без край... Винаги искам да е в ума си, да не забравям какво търся, за да остана свеж...
Аз съм човек, който не „произвежда“. Аз не творя чрез много проучвания или интелект, а сякаш рисувам през стомаха си, през сърцето си. Искам обектът, който рисувам, да „раздвижва тялото ми“, когато го гледам. Използвам въглен, защото е прашна, нетрайна, крехка материя... И последно – търся нещо малко двусмислено, смущаващо. Нещо, което дори да е красиво, да не те оставя напълно в безопасност. Търся тази напрегнатост...
Какво искате да се случи с тялото на зрителя, когато влезе в пространството, което сте създали?
- Искам… Нали знаете, че когато правим снимка, камерата понякога търси фокус. Моите обекти понякога са такива – не винаги можеш да разбереш какво са. Искам зрителят да усеща и да си казва: „Да, познато ми е, но какво е?“. Да има различни пластове, да не се разкрива веднага. Искам хората да преживяват малко пътуване в собствената си психика. Това влияе и на тялото им...
Разкъсването е силен жест. Какво означава за Вас?
- Много от моите работи имат структура или форма, за която може да се каже, че има дупка в себе си, преди да кажа разкъсване. Когато гледаш дупката, винаги има нещо непознато и това те плаши и те кара настръхваш, да не се чувстваш в безопасност. Но както казах, аз харесвам крехките структури...
Идвам от семейство на работническа класа. Баща ми е електротехник. Когато работех с него, винаги трябваше да чупим и късаме, да правим дупки, за да поставим нещата. Когато бях дете, за първи път започнах да рисувам, но това не беше точно рисуване, а по-скоро изпитвах интерес да визуализирам заобикалящата ме среда. Винаги гледал с изумление как цели планини могат да се поберат в една дупка. Беше наистина завладяващо.
Видял съм и много дупки от куршуми – между десницата и левицата в Турция… Също и в един затвор – в килията имаше две-три дупки, през които влизаше светлина. Тези спомени ме следват. Създавам работи от тях – не за събитията, а за паметта им. Тя е като текстурирано минало.
Колко пространство оставяте за непредвидимото?
- Някои артисти скриват части от визуалното, което създава непредвидимост. В моите рисунки всичко е като един цял елемент – виждаш го веднага, няма видима непредсказуемост. Но аз се нуждая от нея – бих казал 50 на 50, за да поддържам собственото си вълнение. Имам основна композиция, но накрая всичко се променя.
Как Турция, със своята култура, политика и напрежения, влияе на Вашето изкуство?
- Страхотен въпрос. Имам перфектни отговори – но се питам дали „перфектният“ отговор е наистина перфектен (Смеем се – бел. а.). Когато турски артисти напускат страната, често отправят тежки критики към нея, и това винаги е в ума ми.
Аз идвам от алевитската общност и затова нещата са по-нюансирани. Една от най-важните книги, която ме вдъхнови за изложбата, е на турската писателка Зейнеп Саин – Death Manners, за алевитите (Има предвид книгата с оригинално заглавие Ölüm Terbiyesi, което буквално може да се преведе като „Обучение за смърт“ – бел. а.). Алевитите често са наричани „безглави хора“ – защото са хетеродоксални, антидържавни от 800 години. За тях най-мръсното нещо са парите. Алевитите са крайно маргинализирани.
Обектите в моето изкуство също са „обезглавени“, откъснати са от първоначалната си среда, принадлежали някога към тяло, а после изоставени. Това ме е формирало дълбоко, макар да не се вижда веднага.
Как се справяте с автоцензурата и/или външния натиск?
- Живея в Белгия от десет години – в Гент, и работя в Брюксел. В Европа нямам този проблем. Точно обратното – страхувам се да не кажа твърде много. Не че ще ме цензурират, а че мога да се „обективирам“ в техните очи. Европейците понякога искат точно това – да бъда техният „турски артист“.
Затова работя с обекти. В тази ограничена зона имам свобода – мога да говоря за важните неща, без да ги правя прекалено видими.
Какъв проект бихте започнал утре, ако имахте неограничени ресурси?
- Разполагам с най-ограничения материал – въглен. Най-древният материал, като при огъня. Не търся непременно много обекти. Не се потапям в среди, за да ги откривам. Отивам до магазина и на връщане виждам нещо. Мозъкът ми отказва да го възприеме просто като предмет – давам смисъл на средата си.
Целта ми е да „еманципирам“ очите си. Дори ако нямах никакъв шанс в живота, ако родителите ми не ме подкрепяха, ако нямах арт школа, пак имам две очи. Дори заключен в обор, едно парче ламарина щеше да бъде за мен като скулптура – и щях да го нарисувам.
Днес рисувате ли хората, в които сте влюбен?
- Имам рисунки, наречени автопортрети, но не са в тази изложба. В новия ми проект има човешки лица, но аз не познавам тези хора. Намирам снимки в антикварни магазини, често са на хора от висша класа. Рисувам ги като обекти – били са в домове, на почетни места, а после изхвърлени. Тези снимки не е трябвало да попадат на битака.
Затова по-скоро рисувам неща, които са твърде близки, но не и такива, които обичам.
Кога цветът има значение?
- В момента не работя с цвят. Рисувам в черно и бяло – за да го неутрализирам, да го извадя от конкретно време. Интересува ме същността на обекта. В живота обаче харесвам цветовете. Дори започнах да се обличам по-цветно – за да се дистанцирам от работите си. Трябва ми тази дистанция.
Щастлив съм, че виждам работите си чак след две години – сега ги наблюдавам почти като някой друг. Когато твориш, не винаги разбираш. С дистанцията е прекрасно. Като да се гледаш в огледало – никога не можеш да се видиш така, както те виждат другите.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Има няколко думи. Бих казал, че съм като един от тези обекти, които се придвижват по улиците – фланьор (Използва думата flanner – бел. а.).
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича… Това е прекрасен въпрос. Мисля за момента, когато си свършил работата, без значение дали е отнела три месеца или един ден, и вярваш, че си я свършил добре. И после, докато пиеш кафе или седиш в автобуса, дори в най-евтиния автобус, имаш онова мислено пространство да се наслаждаваш на всичко, което минава пред очите ти. Мисля, че обичам това.
Онур Каймак е роден през 1995 г. в Токат, Турция. През 2020 г. завършва бакалавърска степен във Факултета по изящни изкуства на Университета за изящни изкуства „Мимар Синан“ с пълна стипендия, като се класира на трето място в катедрата по живопис и печели наградата за изкуство „Сакъп Сабанджъ“. В продължение на година участва в обменна програма във Факултета по изящни изкуства на университета в Острава, Чехия. През 2022 г. завършва магистратура в Luca School of Arts в Гент, Белгия, където получава наградата „Млади артисти/ Best-Off“. Реализира първата си самостоятелна изложба, Memoryments on my Shadow в галерия Summart, в Истанбул (2024). Участва е в различни международни изложби, артистични резиденции и студийни програми в Белгия, Естония, Франция.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
