Музикант, куратор и мислител. Той е изпълнител, но и артист със силна концептуална линия, особено около камерната музика и фестивалите...

В свят, в който класическата музика често се движи между канона и нуждата от обновление, виолончелистът Николас Алщед (Nicolas Altstaedt) заема ясна позиция – миналото и настоящето не са в конфликт, а в диалог. Неговите програми съчетават добре познати произведения с по-рядко изпълнявани и съвременни творби, но зад този избор стои и вкус, и търсене на смисъл.

За Алщед всяка програма започва с история. Понякога това е конкретен исторически период, друг път е тема, която преминава през вековете и свързва композитори толкова различни като Монтеверди, Шуберт или Лигети. Дори музикалните форми – като пасакалията, могат да се превърнат в нишка, която обединява различни епохи в едно общо художествено изследване.

Защо съвременната музика е необходима?

Алщед категорично отхвърля идеята, че съвременната музика е нещо второстепенно. Напротив, за него тя е естествена част от живота: „Ние живеем сега. Защо да не свирим музиката на нашето време?“.

Той прави паралел с всички други изкуства – литература, живопис, дори ежедневни дейности като храненето, които неизменно са свързани със съвремието. Според него отказът от създаване и изпълнение на нова музика е опасен, защото води до културна стагнация.

„Ако не създаваме култура, обществото ще тръгне надолу“, казва той и може би затова активно работи с композитори, поръчва нови произведения и вижда в този процес не артистичен избор, а необходимост.

„Мисията“ на музиканта? Ха!

Често описван като „музикант с мисия“, той приема това определение спокойно, макар сам да не го използва: „Не мога да коментирам какво казват хората за мен. И честно казано, не ме интересува. Мисля, че всеки трябва да има мисия в живота“. За него е важно не как е наречено, а какво се прави: „Имаме кратко време на този свят – трябва да имаме цел“. Тази цел за него е ясна – да създава, да споделя и да вдъхновява. Особено важна е ролята на музиката в образованието: „Тя е най-сложният начин да се опише човечността. Затова е толкова важно децата да учат инструмент, да бъдат креативни, да общуват чрез музика. Ако някой нарича това мисия – добре“.

Една от най-силните идеи в мисленето на Алщед е разбирането за музиката като най-сложния, фин и интимен език. В камерната музика това се проявява най-ясно. Свиренето в ансамбъл изисква не просто техника, а изключително внимателно слушане и реакция – чрез звук, темпо, динамика, артикулация, фраза.

„Толкова е комплексно, че можеш да опознаеш човек много по-добре, отколкото за половин час разговор на кафе. В два такта от трио на Шуберт мога да науча повече за някого, отколкото за седмица извън сцената. Това е магията на музиката“, категоричен е той. Тази комуникация надхвърля думите и разкрива дълбоки личностни пластове. Затова и идеята за „перфектна комуникация“ му се струва проблематична: „Перфекционизмът не съществува. Съвършенството е илюзия“.

Музиката решава!

Какво се случва, когато артистичните мнения се разминават? „Музиката решава. Тя винаги е победителят“. За Алщед истинският авторитет е самото произведение. Ако музикантите го уважават, те неизбежно ще намерят общ език. Индивидуалното его отстъпва пред нещо по-голямо.

В епохата на интернет той вижда сериозна промяна в ролята на музикалните конкурси. Някога те са били ключ към кариера, а днес само една от многото възможности: „Преди 50 години, без интернет, конкурсите бяха единственият начин да се изявиш. Победата означаваше кариера. Днес всеки може да качи видео онлайн и утре да стане известен. Интернет е много по-силен от конкурсите. Когато има твърде много конкурси, тяхната стойност намалява“.

Според него онлайн пространството дава директен достъп до публика и прави видимостта по-важна от наградите. Освен това, системата на журиране често води до избор на „средното“, а не на най-ярката индивидуалност. „Важно е не дали печелиш, а как свириш и дали имаш платформа“, обяснява той.

От фестивал към общност

Като куратор Алщед мисли отвъд програмата. За него създаването на фестивал означава изграждане на общност. Ключът е в личностите – вдъхновяващите артисти привличат други такива, а това постепенно изгражда мрежа от музиканти, публика и съмишленици. Така фестивалът се превръща не в събитие, а в жив организъм. „Това е законът на привличането“, обобщава той.

Алщед говори за „музикално семейство“, което надхвърля географията. Неговите близки колеги са разпръснати по целия свят, но връзката помежду им остава жива чрез срещите на сцената. Това е общност, изградена върху споделени ценности, взаимно вдъхновение и постоянен обмен.

Какво трябва да остави музиката? Най-важното за него не е какво публиката чува, а какво преживява. Той се надява музиката да вдъхновява, да дава надежда, да раздвижва, да провокира мислене и откривателство, да прави живота по-богат.

Преди първия тон

Въпреки опита си, той признава, че най-силното вълнение идва преди първия звук – моментът на несигурност, очакване и риск: „Тогава има неизвестност, съмнение, очакване. След това идва радостта“.

Ако виолончелото можеше да говори, какво би казало за своя собственик: „Че има много търпение“ (Смее се – бел. а.). Постоянно работя върху детайли, никога не е достатъчно добре. А и животът на инструмента е труден – пътувания, различни климатични условия, нередовен режим“, разказва Алщед.

Ако трябва да се опише с една дума, Алщед избира „любопитен“. Именно това любопитство го движи – към нова музика, нови срещи, нови идеи. И когато трябва да довърши изречението „Аз съм човек, който обича…“, отговорът е прост: „Живота“.

На 9 април 2026 г. в зала „България“ почитателите на виолончелото посрещат Николас Алщед и легендарния български диригент Емил Табаков, заедно със Софийската филхармония.

Николас Алщед е роден през 1982 г. в Хайделберг – Германия, в семейство от германско-френски произход. Започва да свири на виолончело на 6 години. Обучението му преминава във Висшето училище за музика в Детмол (при Марсио Карнейро), в Музикалната академия в Базел (при Иван Монигети). Той е един от последните ученици на Борис Пергаменщиков във висшето училище за музика „Ханс Айслер“, в Берлин, по-късно специализира при Давид Герингас и Еберхард Фелц. Като солист, диригент и артистичен директор изпълнява репертоар, вариращ от ранна до съвременна музика, както на исторически, така и на съвременни инструменти.

След високо оценения от критиката дебют на Алщед през 2010 с Виенските филхармоници под диригентството на Густаво Дудамел на фестивала в Люцерн, забележителните му резиденции и сътрудничества включват известни оркестри и диригенти. Съвместните му изяви с композитори като Томас Адес, Йорг Видман, Фазил Сай и София Губайдулина затвърждават репутацията му на изключителен интерпретатор на съвременна музика. Волфганг Рим, Себастиан Фагерлунд, Видман, Мартон Илеш, Томас Лархер и Лиза Лим са създали творби за него. Предстоят премиерите и на нови концерти от Франческа Верунели, Ено Попе и Мирослав Срнка.

През 2012 Алщед наследява Гидон Кремер като артистичен директор на Фестивала за камерна музика в Локенхаус, а от 2014 до 2021 г. е артистичен директор на филхармонията „Хайдн“ в двореца Естерхази, наследявайки Адам Фишер, прави и турнета с оркестъра в Япония и Китай. Негови партньори в камерната музика са Янин Янсен, Александър Лонкуич, Лорънс Пауър, Мао Фуджита, Денеш Варьон, Франческо Пиемонтези, Максим Емеляничев, Томас Дънфорд, Жан Рондо, струнните квартети „Ебен” и „Белча”.

Редовно участва на големи фестивали. Получава наградата на BBC Music Magazine (2017) за записа си на Концерти от К. Ф. Е. Бах с ансамбъл „Арканжело” под диригентството на Дж. Коен за Hyperion и наградата AFAS Edison Klassiek (2017) за рециталния си запис с Фазил Сай за Warner Classics. Предишни отличия включват наградата Credit Suisse (2010), Beethoven Ring (2015), Musikpreis der Stadt Duisburg (2018) и признание като изпълнител на BBC New Generation (2010-2012). Свири на виолончело, изработено от Джулио Чезаре Джили (Giulio Cesare Gigli) в Рим около 1760 г.