Когато е зад пулта, от него струи щастие. Той умее с присъствие и малко музика да накара всеки да затанцува. Повече от 40 години британският диджей Карл Кокс обикаля света със своите партита. Те за него са начин на изразяване. Място, на което за хората няма никакво значение какъв си и от къде идваш. Безопасен пристан за различните и свободните.

Мисля, че за да разберат хората какво правя, трябва да знаят, че аз съм от Карибите. Моето семейство е от Барбадос. Това е малък остров и музиката, която се слуша там, прави хората щастливи. Местните споделят с всички това усещане за любов и това се е загнездило дълбоко в мен. Така че начинът, по който аз пускам, е - обичам музиката и искам да я споделя с вас. Независимо дали ще е техно, хаус, ъндърграунд, наречете я както искате – аз гледам на музиката като на подарък. Подарък за хората", казва Кокс.

Той започва да се занимава с музика едва 15-годишен. Спомня си, че докато другите деца играели навън, стоял вкъщи и играел с грамофона. И неслучайно именно този предмет му носи световна слава. През 88-а Карл Кокс става първият диджей в света, който включва в сета си трети грамофон.

"Едно от първите ми клубни участия беше през 1985 г. в лондонски клуб. Беше сряда вечер и аз бях много млад, едва на 17. Беше толкова вълнуващо - трябваше да взема плочите от моята стая и да отида в Лондон, да ги занеса в клуба, а аз дори не бях достатъчно голям, за да ходя по клубове. Нямах 18 години. Добре, че изглеждах по-голям, хората харесаха музиката ми и беше чудесно", споделя Кокс.

Спомняте ли си кога осъзнахте, че сте фактор в музиката, че сте известен?

- Да, беше през 88-а, когато за първи път свирих на три грамофона, партито беше на открито в Оксфорд, в Лондон, казваше се "Мидсъмър найт дрийм". Тогава за първи път хората чуха какво правя на трите грамофона и искаха да разберат кой е този диджей – това бях аз, Карл Кокс. От тогава нещата за мен се промениха.

Колко голяма е най-голямата публика, пред която сте пускали?

- Най-голямата публика, пред която съм бил, беше в Берлин. Парадът на любовта, милион и половина пред Бранденбургската врата – беше невероятно.

Повлия ли ви известността? Променихте ли се през годините?

- Не, изобщо. Ако ме познавахте от 25 години, щяхте да видите, че съм си все същият. Моето семейство ме уравновесява. Те са ме научили на уважение, да бъда себе си и да чувствам позицията си като отговорност. Хората идват да ме слушат - аз нямам право да се напия или да взема наркотици или да си пускам каквото ми харесва на мен. Никога не съм го правил, никога няма да го направя и честно казано за тези 40 години, ако го бях направил, нямаше да съм тук днес.

И именно неговата непринуденост му носи уважението на колеги и милиони фенове по света. Колегата му Свен Вет го нарича Шоколадовият Буда, а за всички останали е просто най-усмихнатият диджей в света. Но невинаги нещата са били така лесни.

"Определено най-трудният момент в кариерата ми беше, когато във Венецуела застреляха четирима души на дансинга. Това се случи в Каракас. Мисля, че за повечето хора това е най-страшната гледка. А за мен - един толкова усмихнат и весел човек, който радва хората, тази ситуация беше ужасяваща, не бях виждал подобно нещо. Беше ми много трудно да продължа напред. Моето семейство ми помогна много, Барбадос е много близо до Венецуела и аз отлетях веднага при тях. По това време пресата започна да ме следи навсякъде, телефонът не спираше да звъни, представяте ли си? Хората не знаеха дали стрелбата е свързана с мен, или не. Аз трябваше да обяснявам на хора от целия свят каква е обстановката във Венецуела, а там дори днес не е спокойно. Но пак казвам, тази стрелба нямаше нищо общо с мен", казва Карл Кокс.

Повлия ли тази случка на музиката ви?

- Не, музиката ме превежда през всичко. По това време бях на турне в Латинска Америка и след това парти имах да направя още 5-6. Можете ли да си представите първото парти след това във Венецуела? Сигурен съм, че хората не биха ме упрекнали, ако го бях отменил, но аз не го направих. За мен хората са на първо място, подтиснах емоциите си заради тях.

Карл Кокс признава, че след 40 години темпото, с което работи, е позабавено, но дори не си помисля за оттегляне от сцената.

След 10 години все още ли ще правите това?

- О, след 10 години пак ще си говорим тук, ще е супер! Никога не казвам никога. За мен възрастта е само число. Разбира се, че съм забавил темпото, избирам участията си много внимателно и правя само партитата, които искам и харесвам, а не тези, които трябва. Това, което ме държи са хората, любовта към музиката, начинът, по който се чувствам, откривайки нова музика и пускайки я на хората в различните страни. Чувствам се благословен и за мен е чест да правя това.