Визуално Mr Morski днес няма нищо общо с момчето, което преди 20 години пееше за лудите жаби. Успял е обаче да запази пламъка в очите и детето в сърцето си. Освен музиката, която осмисля живота му на артист в Лондон, той е щастлив татко на две деца и горд притежател на колекция от паметни срещи в меката на съвременната музиката. Успял е и не просто да се отърка в голямата музика, а да попива от големи имена като Мик Джагър, Пол Симонън от The Clash, Blur, Рокия Траоре. Пийт Таунсенд от The Who, или Мистър Пийт, както го нарича Миро, толкова се впечатлил от нашето момче, че му подарил една от китарите си.

Освен „Джанго Зе“, с които понякога свири у нас, на Острова Миро е в сърцето на няколко групи. The Turbans е с най-активна дейност, с нея е от шест години. Друга банда – Gipsydelica, е създадена с цел и с концепцията да свири балканска музика с психеделичен рок.

От 2006 г., откакто е с Gipsydelica, Миро развива свой балкански стил на свирене. Китарата наподобява кларинет. „И това си е мое хрумване“, подчертава той. С половин уста и с излишна скромност разкрива и друго свое занимание. В Лондон преподава – без книги и хартии, както сам той казва. „Ако слушат и гледат внимателно, може и да хванат нещо. Създал съм си специфични умения, които не се срещат тук-таме“, допълва той.

Mr Morski не спира да пише музика и да иска да издава песни. Съвсем скоро в Лондон ще издаде нова песен, наречена Golden Hour (Златен час). А златният час, със сигурност, предстои.  Заради отношението, което има към живота, заради музиката, която минава през душата му и заради усмивката, която никога няма да забрави блатото с лудите жаби, от което започва приказката на балканския Карлос Сантана.

Снимка: Даниел Димитров

На 29 август „Джанго Зе“ ще свирят преди S.A.R.S. на стадион „Юнак“, а на 31-ви ще се включат в трибют на Тодор Колев в „Маймунарника“, в Борисовата градина. У нас Миро, или Mr Morski, излиза на сцената с приятели. Този път това са Пламен, Александър и Галин Горски – брат му.

Миро Морски – какво обича сега, 20 години след „Луди жаби“, и какво теми го вълнуват в песните, които пее днес, какво е за него романтиката, как един музикант може да запази радостта от музиката и защо не иска да напуска Лондон.

- През 2000 г. пееше, че най-много обичаш луди жаби. Какво обичаш сега, 20 години по-късно?

Обичам да се събудя сутрин, да видя, че вали дъжд или пече слънце. Обичам живота, защото живота трябва да се обича. Нормалният живот – децата. Аз имам две деца – Радослав е на 18 години, а Рита е на 3 и живее с мен в Англия.

- А хубави принцеси намират ли се все още в сънищата ти?

Аз не съм много по принцесите. Затова и в песнЯта (Натъртва я-то в думата – бел. а.) се казва, че не искам да ги сънувам тия принцеси вече. Даже си мисля, че би било страхотно, ако успеем с Рита да заобиколим принцесите. Като кажеш принцеса, звучи сякаш говорим за човек с привилегии...

- Не става ли въпрос за романтика, приказка, принцове?

Аз приемам принцесата като по-специален човек, по-привилегирован.

- А ти романтичен човек ли си?

(Замисля се – бел. а.) Да, такъв съм, но не по конвенционалния начин. Аз, например, мога да хвана малко слънце преди да залезе. Мога да видя ъгъл, в който има останало малко слънчице, да отида и да го споделя.

Аз обичам дърветата. Мога да гледам кората им. Но не съм планинар, обичам си китарата повече.

- Сега какви теми те вълнуват в песните, които пееш?

В последната се пее за това как един ден човек си намира мястото и го нарича свой дом...

- Брекзит няма ли да те върне отново в родината?

Може. Не знам. Ако не ни искат, няма да се натискаме (Смее се – бел. а.)  Лондон ще ми липсва, защото, където и да отида, всичко е едноцветно, докато там изведнъж те удря разнообразието от хора и култури. И здравият разум ще ми липсва, ако не съм там. Има неписани правила, най-вече – етични, с които хората се съобразяват. Примерно, във Франция няма такова нещо.

- Ако Лондон е цветен, София каква е?

Тук виждам екзотика. Бях забравил перфораторите в градския транспорт и се почувствах много приятно, когато си продупчих билетчето.

- Виждам, че си успял да запазиш радостта от музиката? От какво се пазиш и какво не правиш, за да си такъв, какъвто си днес?

За мен това е призвание. И винаги мога да кажа „Не!“, независимо от хонорара.

Предлагали ли са ми участие в риалити шоу, но отговорът ми беше: „Аз съм музикант. Това не е моя работа!“. Обясняваха ми как след като участвам, хонорарът ми като музикант щял да се вдигне.

- През 2016 г. излезе биографичен филм за теб. Не си ли много млад за подобна ретроспекция? Да не си започнал да пишеш и мемоари вече?

(Смее се – бел. а.) Чакай, чакай. Има време. Така се случи, че беше събран много материал и съвсем естествено се получи този филм.

Сега се подготвя продължение. Там сме заедно с моя колега Фред от Gipsydelica. Аз го разхождам из Варна, говорим си, дори забравяме, че има камера. Режисьорката има намерение да направи трилогия.

Снимка: Даниел Димитров

- Покрай работата ли научи толкова много езици – френски, испански, италиански, английски, португалски, руски...

Да, покрай музиката. Музиката също е език. Познавам хора, които знаят две думи, но по-добре знаят как да ги използват. Дори няма нужда да си интелигентен в този случай.

Има и друг вариант. Синът ми доста добре говори с лондонски акцент. Той научи английски от „Монти Пайтън“. Вече и шотландския акцент е овладял. 

- Преди време каза, че си се научил да използваш тишината в музиката? Що за умение е това?

Аз се научих по трудния път... Тишината е много важна. Паузите говорят много повече, отколкото нотите. Няма как да усетиш музиката, ако няма тишина. В нея има съспенс, напрежение, и то е по-важно от самия удар или звук в музиката.

След толкова години започнах да научавам, че когато удариш по-силно инструмента, това не означава, че инструментът ще звучи по-добре. Точно обратното е.

Разбирам, че много от моите любими китаристи имат много лек допир към инструмента, за да постигнат добър звук.

- Тази тишина важи ли и за пеенето?

Да. От опит го докарвам. Но пеенето е друг занаят.

- Как се промени гласът ти през годините?

Изхабява се. Странно ми е, когато слушам мои стари неща и се опитвам ги пея сега. Все едно е друг човек.

- Колко важно е да си част от лейбъл?

Лейбълът ти дава екип, който работи за теб. Вече почти никой обаче не ти предлага пари или да ти запише албум. Искат сам да си свършиш цялата работа, да се сдобиеш с фенове и след това ти удрят едно рамо – представят те или ти правят реклама. Никой не иска да рискува с неизвестен артист. Затова и музиката почна да си прилича много и да се правят едни и същи песни.

- Успяваш ли да живееш от музика? Въобще, как се чувства един български  музикант на Острова, в меката на поп музиката?

Успявам да живея от музика и се чувствам нормално. Те, като чуят, че се успял преди това, те гледат по-особено и с по-голямо уважение. Всеки иска да успее и когато види някой успял, иска да се залепи за него. Аз поне не съм срещал пренебрежение към това, че съм от Източна Европа. За разлика от преди, когато имаше проблем дори да влезеш в страна от Западна Европа.

Сета, като кажеш, че си от България, не само, че всеки знае къде е, но и се ползва с добро име, доколкото съм забелязал.

Снимка: Даниел Димитров

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!