На сцената го гледат вдъхновени зрители. В професията си среща озарени хора. Иван Бърнев е точно като името си – burn – актьор и мъж, който горѝ, а от огъня излиза топлина, която неизменно припознаваш като своя. И точно тази топлина е връзката между реалността – да бъдеш голям човек, талантлив в професията си и зареждащ с енергията си...
Вероятно, след „Васил“ много хора ще открият Иван Бърнев, някои ще го преоткрият, а трети просто ще изпитат наслада от поредния хубав испански филм. Който разказва една хубава история, с хубави актьори, по един хубав, съвършено нормален и лишен от режисьорски комплекси начин. Въобще, всичко във „Васил“ е хубаво. А когато има екстри като това, че участва български актьор, който не играе тъмен балкански субект или гангстер от Източна Европа, а българин, който всички обичат – това е чудо. Новина и събитие. И този българин, в този испански филм показва хубавото лице на България. И на българите. И това в киното сякаш се случва за първи след приемането на страната ни в ЕС. „Васил“ е съ-битие, свързано с битие от Балканите. И то помага, и връща облекчението, въодушевлението и усмивката ни...
„Ежедневието ни е такова, че все едно тичаш в гора от боксьори. И това ни прави доста затворени, предпазливи, нечувствителни. Защото, когато сме чувствителни, сме уязвими“, казва Иван Бърнев. Е, със сигурност, неговият Васил отваря чисти и красиви емоции, без да ни докарва уязвимост, без да оставаме със смесени чувства и колебание за безкористност.
Иван Бърнев – за средностатистическия български емигрант, за комплекса „Актьор от Източна Европа“, за спомените от първата роля в киното (1995) и за това как се промени правенето на кино у нас през годините, за инфаркта на сцената и възможността да зануляваш, и за най-красивата форма, под която е срещал любовта... И още: Как усети Испания по време на снимките. Кога казва на себе си „Художникът е арестуван, но щастлив“. Само от публиката ли зависи дълголетието на един филм. Хората правилно ли разчитат човека Иван Бърнев...
Г-н Бърнев, предполагам, че сте бил в Испания и преди „Васил“. Но как усетихте Испания този път, по време на снимките?
- Да. Бил съм там, но все едно не съм бил. Толкова отдавна беше. А и при моето пътуване тогава, бяхме в една друга система – тоталитаризъм, и всяко излизане навън беше като отиване в съвършено различен свят. Така че може да се каже, че това беше първото ми пътуване до Испания, но то не беше чак толкова нормално, защото ритъмът на живот бе тотално променен, заради пандемията, която беше в разгара си по това време. Беше много особено...
Това, което със сигурност мога да кажа, е, че хората, живеещи там, ги усетих адски близки до мен. И тук не става въпрос за манталитет, а за една много приятна емоционалност, едно хубаво чувство за хумор и желание да комуникираш с другия. И даже това не е само желание, а разбираш, че е едно от най-важните неща в техния живот и е ценност на нацията. Неслучайно, храната е изведена в култ, както и виното, защото посредством тези неща те могат да комуникират на живо.
Няколко пъти ми се случва някой просто да се приближи до мен и да ме заговори, и директно да ми сподели нещо. Да ми каже нещо за автобуса, ако е на спирка, или за времето... Една бърза и къса дистанция, без усещане за това, че носиш със себе си собствен, заключен свят, и той е неприкосновен... Разбирам, че това е претърпяло някакво развитие и преди време тези хора са били още по-открити, по-любопитни и по-желаещи да се свържат с другия, с различния, с новия човек... Но, по обясними причини, хората започват да се затварят...
Помните, че преди време ние самите се учудвахме, когато ни казваха, че германците уговарят среща със собствените си деца за другия петък, примерно. Сега вече го разбираме, защото то и при нас дойде, за съжаление...
Както знаем, филмът „Васил“ е по лична история на режисьорката Авелина Прат. Това усещаше ли се по някакъв начин на снимачната площадка. Имаше ли по-специална вибрация, емоция, вълнение, което се предаваше и върху вас – актьорите?
- Не. При едни много добре организирани снимки, когато трябва да се свърши някаква работа за определено време, всичко е изключително премерено. Тя ме впечатли по-скоро със своята подготвеност. Беше готова за това, което вижда пред камерата, и доколко сцените са това, което си е представила предварително – доколко не се получават, доколко импонира чувството за хумор, което носи всеки един от артистите – а пък с Карра Алехалде си приятно провокиран да го изразиш по най-експресивния начин. Но тя, определено, много здраво държеше юздите и не даваше по никакъв начин да се излезе от рамките на нейните представи за историята.
Разбира се, този неин вглъбен начин на режисиране и на поглед върху историята е свързано с емоция. Защото баща ѝ беше починал преди филмът да бъде завършен, но пък той беше одобрил сценария. Може би, това, което я предпазва от емоции, е, че историята само е вдъхновена от първите стъпки на това, което се е случило в действителност. Защото историята не е биографична, използвана е само конкретната ситуация...
Темата за емигранта, за средностатистическия български емигрант и неговата интеграция навън вълнува ли Ви? До каква степен „Васил“ помага за промяна в положителна посока и звучи ли реалистично?
- Всички ние, българите, сме се "разтворили" из целия свят. Няма как да не ме вълнува тази тема, при положение че мои най-добри приятели, мои много близки роднини са навън. Като говоря за себе си, мисля че говоря и за Вас, и за човека, който чете това интервю. И всички ние знаем много добре тези наши близки хора колко страхотно се чувстват и знаем колко нестрахотно се чувстват навън, дори да са добре реализирани.
Слава Богу, светът все повече се отваря и емигрантът не е това, което е бил преди години. Но неслучайно, за нашите билки се казва, че са лековити само, когато ги приемаш тук, в България. На друго място силата им не действа по същия начин.
Не знам доколко тази история, с „Васил“, ще помогне за промяна в положителна посока... Но, със сигурност, ще помогне на испанците да си зададат въпроси, които никога не са си задавали преди това – по отношение на емигранта, и в частност – на българина, и що за хора са българите.
Една от репликите във филма – „Художникът е арестуван, но щастлив“, важи ли понякога за Вас, като човек и артист?
- Да. Имал съм случаи, в които не съм взел добър хонорар за някакъв филм и ме е било яд, защото не просто съм играл, а съм се настудувал, след това съм се разболял. Въобще, цялото участие ми е коствало страшна мъка... После съм забравил всичко това, минало е време, филмът излиза на екран. Изведнъж виждам, че има някакво постижение, че е добро, и съм щастлив. И тогава си казвам: „Художникът е арестуван, но щастлив“ (Казва го на испански – бел. а.).
Дълголетието на един филм само от публиката ли зависи?
- Да, определено. Но и не само. Наскоро гледах отново „Амадеус“ (Биографичен филм на режисьора Милош Форман от 1984 г., посветен на последните години от живота на Моцарт – бел. а.), където свалят оперите на Моцарт след петото представление.
Качественото дълголетие на една творба зависи от самата творба и от това тя да не се е съобразявала с моментните, дребни неща, с конюнктурата. В днешния материален свят определящо за един филм е колко дълго ще го иска публиката. Разбира се, че проверката на времето не се съобразява нито с касовия успех, нито с това колко актуален е филма в момента, и колко фестивални награди имат артистите, които участват... Фестивалите днес диктуват правилата и модните течения, с които трябва да се съобразиш, за да тръгне филма...
В този ред на мисли, ще го бъде ли „Васил“ във времето?
- Ние сме щастливи от досегашната съдба на филма. Определено, таргетът не е българската публика. Защото Авелина Прат е направила филма за света, в който тя живее – за да зададе някакви въпроси там, за да може тяхното общество да се огледа и да види какво е, и защо е такова, къде е сбъркало. Но това, което дотук „Васил“ предизвика като любопитство и интерес, не е изненада за мен, но е абсолютно достатъчно, за да ме радва... Особено, като се има предвид, че подобни филми почти не виждат бял свят. А в Испания „Васил“ се задържа на голям екран в продължение на осем седмици.
В продължение на години, сетивата на хората бяха променяни относно това що е кино. След филми с прекалено много пари, жестоки холивудски звезди, пълни безсмислици и много ефекти, съвсем естествено е зрителят да иска и да търси филми като „Васил“.
Някога имал ли сте комплекса на актьор от Източна Европа?
- Слава Богу, твърде рано в моя актьорски път започнах да участвам в проекти, в които имах възможността да се омеся с артисти, които не са от Източна Европа. И твърде рано разбрах, че те много ни ценят с това, което носим. И че сме много подготвени за нашата работа. Единственото, за което не сме подготвени, е езикът. Но ето, че можем и да се подготвим, и случаят с „Васил“ го доказва. Актьорството никой не може да ти го вземе...
(В този момент към нас се приближава млад мъж и поздравява Иван Бърнев за „Васил“ – бел. а.)
...в този смисъл, не чувствам никакъв комплекс. Няколко пъти, и в театъра, и в киното, имах възможност да работя с чужденци – и от начина, по който ме гледаха – озарени – видях не само, че сме на една нога, а нещо повече – оказа се, че тук ни подготвят малко по-добре.
Имал съм комплекс заради езика, на който трябва да общувам. Например, моят английски не е на нивото на което бих искал...
Казахте „озарени хора“. Срещате ли такива хора сега? Срещате ли вдъхновени хора около себе си?
- Ами срещам ги. Човекът, който току-що ме поздрави, беше точно такъв, и това може само да ме радва. Това е смисълът на моята работа и това я различава от другите професии.
Определено, когато си вършиш работата, а крайният резултат вдъхновява хората, това е най-голямата награда. Това е нещото, което те движи напред, и е абсолютното зареждане на батериите занапред.
Ако не си вложил сърцето в работата, това може да има и обратен ефект. Зрителят не просто може да остане безразличен, но да се получи така, че той да не отиде да гледа нещо добро, което твой колега е направил.
Чухте ли се с Карра Елехалде по телефона след премиерата в София?
- Засега не, защото той в момента е в кампания на пет филма, и е доста зает. Но той беше много горд и щастлив с Авелина Прат. Защото, както той ѝ е подал ръка, така и тя е оправдава неговото очакване. Но знам, със сигурност, че се осведомява от екипа на филма за неговата съдба.
Имате ли ярки спомени от „Вълкадин говори с Бога“ (1995), първата Ви роля в киното?
- Имам спомени, но не съвсем ярки. Това беше една съвсем мъничка роля. Там беше първата ми среща с Иван Андонов.
Спомням си, че с Валери (Актьорът Валери Йорданов – бел. а.) играехме едни войничета. Явно, много сме се вълнували и притеснявали, въпреки че имахме по няколко реплики. Трябваше да вземем подкуп от героя на Васил Михайлов. Помня самата ситуация. Помня, че беше нощ и беше студено, и бяхме облечени с едни дрехи... И аз си казвах: „Боже, това ли е киното, толкова стресиращо, неудобно“, и въобще не разбирах кое му е приятното на това да правиш кино (Смее се – бел. а.).
Тогава са едни от най-бедните години. Как се промени правенето на кино у нас през Вашия поглед?
- Промяната се изразяваше в това, че имаше години, в които не се снимаше абсолютно нищо. През това време обаче техническите екипи не изоставаха, както изостана художествената част. Нивото се поддържаше с чуждите продукции, които се снимаха у нас. В един момент се оказа, че на техническо ниво филмите са много по-подготвени, отколкото в творческата си част.
Но когато десет години не се снима, съвсем нормално е да западне работата на сценаристите, да се изгуби общото ниво. Оказва се, че това също е мускул, който трябва да се поддържа и да работи. Слава Богу, машината потръгна, в сравнение с началото, за което ме питате. Но все още има несъвършенства в закона, заради които, по някакъв повод, сесия за кино може да бъде спряна. И нали знаете какво става – това е както, когато всички тичат и един спре... Имаме и добрите примери – когато сесиите вървят регулярно, след това излизат филми с добри отзиви.
Когато има регулярност, никой няма да се сърди, че сценарият му не е одобрен. Защото тогава сядаш и пишеш друг сценарий, и се надяваш, че не следващата сесия има голям шанс да минеш.
„Кастор“ и „Съседите отгоре“ – в театъра, и „Васил“ – в киното, са три премиери с Ваше участие в рамките само на няколко седмици. Важно ли за един артист да стига до зрителя по всеки възможен начин?
- Той трябва да стига до зрителя само, когато има да каже нещо важно. Далеч не съм привърженик на това, че трябва да ангажираш хората постоянно със себе си – за да си познато лице и после много лесно да предизвикаш хората да дойдат да те гледат, без да знаят какво си играл. Различно е, когато има повод, и информацията трябва да стига до хората.
Според Вас хората правилно ли разчитат човека Иван Бърнев, и въобще това важно ли е за Вас, или на преден план трябва да излиза предимно Актьорът?
- Знам ли... Но понякога ми е интересно как изглеждам в техните глави. Но предполагам, че ме виждат като някакъв актьор, който добре се движи по сцената, емоционален е, малко повече вика и, като че ли, знае как да се държи и пред камера, но трудно се озаптява. Ако аз трябва да се гледам отстрани, няма да Ви кажа много хубави неща за себе си.
Когато някой режисьор, да речем, ме провокира да изляза от зоната си на комфорт, аз съм щастлив. След това си мисля дали мога да изненадам публиката. Това е особено хубаво в театъра, където през цялото време си в директна връзка с публиката и с невидими нишки се опитваш да я водиш в различни посоки. Най-хубаво е, когато си поставен в ситуация, в която си възможно най-далеч от себе си – за да можеш и от тази гледна точка да се опитваш да водиш публиката, и да се свързваш с нея...
Чувствате ли се щастлив за това, че сте актьор, който никога не е слаган в калъп?
- Да, чувствам се като много щастлив актьор и, може би, това ми пречи да бъда още по-добър актьор. Защото смятам, че щях да съм още по-добър, ако имах некомфорта това, което правя, да не е видяно от публиката, или да нямам много предложения за работа.
Затова през цялото време се опитвам да бъда нащрек – защото знам, че във всеки един момент, в който си направил нещо хубаво, никога не можеш да разчиташ на това, че си бил добър вчера. Всеки път се започва пак и отначало. Пак трябва да си вложиш сърцето, което може би е изморено от предната вечер, и може би не се е възстановило от инфаркта, който си изживял на представлението предишната вечер...
Всичко трябва да бъде занулено за новото начало – ето това му е красивото и трудното на нашата работа.
Умението да зануляваш помага ли Ви и в живота?
- Не. Не ми помага, защото това, което казах, е идеалният вариант. Дори като го изричам, си пожелавам да мога да работя по този начин. Но не винаги успявам. Понякога нещата, в които участвам, са толкова силни и така те обладават, че е наистина трудно да започнеш отначало...
А в живота това не ми помага, за съжаление. Чисто актьорски, много малко неща от професията ми помагат в живота... Може би след изминатия път, чисто човешки, много често си казвам: „Остави го това. Не го мисли. Давай нататък“.
Но не съм сигурен, че това е от актьорството...
Ежедневието ни е такова, че все едно тичаш в гора от боксьори. И това ни прави доста затворени, предпазливи, нечувствителни... Защото, когато сме чувствителни, сме уязвими.
Коя е най-красивата форма, под която сте срещал любовта?
- Аз съм привърженик на тези ценности, които се формулират като семейни.
Нали знаете, че единицата за лютивост се казва сковил. Може би, трябва да се измисли някаква единица и за любовта, защото, когато има любов, тя е константно нещо. Връзката на човека с животното също е нещо константно и в нея също има любов. Любов има и в това как едно дете си играе с кученце, как един родител гледа своето дете... Но най-добрата форма на любов, която на мен ми се е случила, определено, е произтекла от семейството.
Има ли по-малка или по-голяма любов, или тя е абсолютна?
- Според мен тя е абсолютна. Не би била любов иначе, а някакви варианти...
Как бихте завършил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Замисля се – бел. а.) Аз съм човек, който обича да се смее.
