Ищван Дярфаш (Дяфи) е един от най-популярните музиканти в родината си. През 2013 г. е избран за китарист на годината от читателите на Jazzma.hu – най-представителната унгарска специализирана онлайн платформа за джаз. Следващите две поредни години печели наградата на критиката.
През 2016 и 2017 г. е обявен за китарист на годината едновременно от критиците, читателите и джаз музикантите. През 2018-а отново печели наградата на критиците, а през 2019 г. критици, организатори и колеги отново единодушно го избират за китарист на годината. През 2015 г. творчеството му е отличено с най-престижната специализирана награда за цялостно творчество – на името на Габор Сабо (1936-1982).
Концертът на неговото трио, в което са още Мартон Шош – контрабас, и Балаж Че – барабани, бе сред акцентите на 23-ия джаз фест в Банско (8-14 август).
Разбрах, че цял ден не сте хапнали нищо, затова нека започнем с това – как се свири по-добре – сит или гладен?
- Интересното е, че аз обикновено не съм свикнал да ям преди концерт, защото тогава има саундчек и акъла на човек е на друго място. (Смее се – бел. а.) И много често просто не ни стига времето. Много музиканти предпочитат да хапнат, вместо да си направят добре саундчека. Аз съм на мнение, че когато човек има такова предизвикателство, той трябва да даде максимума от себе си.
Какво стои зад този невероятен професионализъм, който демонстрирате? Как започнахте, кои са Вашите учители и кое е Вашето вдъхновение?
- В началото свирех на цигулка, в продължение на пет години. Тогава малко се срамувах, защото другите ритаха топка, а аз трябваше да свиря и да ходя с цигулката под мишница.
На съседната улица живееше семейство от бившия Съветски съюз, което донесе една китара. Аз, с всичките си събрани пари, купих тази китара. Тя беше чисто нова, но на нея въобще не можеше да се свири. Грифът беше като пластмасова тояга. Но тогава беше рядкост да имаш китара, ето защо бях горд от това притежание. С нея можех да се правя на герой.
С течение на времето, започна да ми харесва – и звука на китарата, и нейната мелодия. После дойде епохата на „Бийтълс“ и на рока, на „Дийп Пърпъл“ и „Лед Цепелин“. В крайна сметка, в гимназията се оказах в един кръжок по джаз. Започнах да събирам записи на магнетофонна лента. Тогава чух за първи път Джо Пас, Джордж Бенсън, Филип Кетрин, Лари Карлтън – и всички тези топ артисти ме заразиха.
Колко годишен бяхте, когато се сдобихте със съседската китара?
- Бях 8-9-годишен и тогава дори не знаех как се държи китарата. Ползвах я като цитра.
Какво не може китарата?
- Винаги ме е интересувало какво може, а не какво не може. Джаз китарата е инструмент с натурален звук, без ефекти. Затова е много мелодична. Нейното звучене не може да бъде сърдито – ето това е, което не може много да прави. Но познавам китаристи, които могат да разсърдят дори такава китара. (Смее се – бел. а.)
- Това е като в езика. Когато на човек му липсва една дума или не може да я намери в момента, намира начин да се изрази под друга форма или с други думи. Музиката също е език и китарата също има своя език. Въпросът е да можеш да сложиш в тази езикова система на китарата това, което чувстваш със сърцето си.
Много Ваши колеги се опитват да постигнат звук, нетипичен за инструмента, който владеят. Свирят на китара, а искат да звучи като цигулка, или искат пианото да звучи като орган, или кавала като тромпет...
- Когато се появи Чарли Крисчън, който е пионер на електрическата китара през втората половина от 30-те години от миналия век, тогава не е слушал блус китаристи. Слушал е Луис Армстронг и Лестър Йънг, като е транскрибирал тяхната музика за китара.
И други големи китаристи също пробваха да свирят така сякаш китарата не е китара. Свирят все едно е духов инструмент. Тъй като духовите инструменталисти трябва да имат добро дишане, китаристите също започнаха да дишат, като че ли свирят на духови инструменти. Аз следвам тях.
Когато свиря и се упражнявам, много често се случва да напиша соло за саксофон, например. Това отваря човека и към други неща, и не му позволява и не му позволява да потъне само в китарата.
На концерта Ви чухме да пеете на унгарски. Това май не е много типично за Вас?
- За мен това беше изненада. Защото колегите ми са наговориха в хотелската стая. Аз съм самокритичен и затова не си позволявам да пея. Но мисля, че беше един жест от наша страна и се радвам, че го направих.
Унгарските Ви колеги изпълняват ли джаз на родния си език или използват английския – универсалния език на джаз музиката?
- В 95 на сто от случаите се пее на английски. Но има няколко много популярни джаз музиканти, които целенасочено пишат и пеят на унгарски. Миртия Мишелер е една от тях. Тя пее също и на френски.
Не сте за първи път в България и знам, че обичате планините. Бихте ли препоръчал страната ни като дестинация на Ваши унгарски приятели?
- Рекламата няма аз да я направя, а самата обстановка и природата, която имате. От друга страна, хората правят рекламата. А тук хората имат голямо сърце. Това е най-добрата реклама.
Унгария е доста по-добре от България в чисто икономическо отношение. Това усещате ли го като гост, когато сте тук?
- Да, усеща се. Когато влязохме в София и когато пътувахме към Банско, състоянието на пътищата беше като при нас преди 20 години. Но в Унгария на много хора им е мъчно за времето преди 20 години. Защото тогава сякаш имаха чувството, че имат повече възможности. Има едно добро ниво на живот, което е насила натрапено на хората. Но не съм сигурен, че сме по-богати. Но и не в това е богатството...
А в какво е?
- В Южна Италия се запознах със страшно много хора – обикновени, дори бедни. Нямаха големи къщи, някои живееха на квартири, с по една потрошена кола. Но можеха да се радват на едно кафе и се радваха на това, че прекарваме времето си заедно. Според мен това е истинското богатство.
Коя е любимата Ви дума на унгарски?
- Szeretet. (обич – бел. а.)
За Ищван Дярфаш
Джаз китарист, преподавател, композитор. Наред със собственото си трио, често свири с формациите Premecz-Gyárfás Organ trio и Gyafi and Friends, както и с популярни фигури на унгарския джаз. През годините е свирил с американски звезди като Джордж Дюк, Питър Ърскин, Бени Грийн, Скот Хамилтън, Грегъри Хътчинсън, Реджи Джонсън, Хърби Ман, Джо Мурани, Кен Пепловски, Крис Потър, Ед Тигпен, Алвин Куин, Джими Ууд.
Преди 30 години основава първото си, действащо и досега трио за китара, контрабас и барабан. Преработва успешните парчета на легендарните големи оркестри от епохата на суинга, но в репертоара им фигурират и рядко чувани в наши дни евъргрийни, както и множество собствени композиции.
Първият им диск излиза през 1996 г. под заглавието Live at the Jazz Café и съдържа незабравими мигове от концертите им, записани в закрит вече будапещенски клуб. Две години по-късно с тенорсаксофониста Биг Ред Рон записват диска Midnight in Pest, който се разпространява и в САЩ.
След кратка пауза влизат в студиото с джаз цигуларя Чаба Дежо и записват албума Tale. След това триото участва в две преминали с успех турнета в Кения. Издаденият в края на 2005 г. диск Nairobi Romance е с композиции, вдъхновени от преживяванията в Африка. Old Amsterdam (2006) пък е холандска инспирация със собствени парчета в стил типичен мейнстрийм джаз. Материалът от този диска е представен за първи път на турне в Индонезия и на Jakarta Jazz Fesztival.
Cartoon Jazz, най-новият албум на триото, е с мелодии от добре познати анимационни филми от Тамаш Деак, Ференц Ловаш, Жолт Петьо, Дьорд Ранки и Петер Волф. В момента музикантите работят по нов албум с евъргрийни и собствени композиции.
