Как се снима кокошка като София Лорен, Скарлет Йохансон или Марго Роби? И какво означава да разказваш човешка история без човек в центъра ѝ? За Дьорд Палфи това не са провокации, а естествен път на мислене за седмото изкуство, в което има биологичен импулс...
Той сякаш отдавна се движи по ръба между отблъскващото и красивото, между биологичното и метафоричното. Още с „Таксидермия“ (Taxidermia, 2006) заявява радикален авторски почерк, предизвиква сетивата и границите на възприятието. Днес, в контекста на все по-сложна културна и политическа среда, продължава с нови форми – понякога далеч от родината си, понякога чрез неочаквани герои – като една „обикновена“ кокошка.
Унгарският режисьор очертава картина на съвременното кино като пространство на постоянен компромис и съпротива срещу него. В неговия свят тялото никога не е просто тяло, а образът – никога само образ. Това е кино, което мисли чрез материята – чрез плът, предмети, биология, и в същото време търси нещо съвсем близко до нас –разказването на истории, дори когато героите не говорят.
Да правиш авторско кино днес означава да преговаряш – с финансирането, с политиката, с публиката. За Палфи този процес често означава и невъзможност – да снима в собствената си страна и да реализира най-смелите си идеи. И все пак, именно в тези ограничения се раждат филмите му, резултат от последователна и упорита авторска визия – и да си свободен, дори когато има принудителни актове...
Дьорд Палфи, който оглави международното жури на 30-ия „София филм фест“ (12-31 март 2026), разговаря с Даниел Димитров – за „Таксидермия“, „Кокошка“ (Kota, 2025) и „Завинаги“ (Mindörökké, 2021), и работата с образи и асоциации, за етикетите „телесно кино“ и „естетизация на отблъскващото“, за ограниченията на финансирането и за нуждата от смели художествени решения, за самотата в създаването на кино, самоцензурирането и празните упражнения...
През 2025 г., по повод премиерата на „Кокошка“, казвате: „Искахме да работим с пилетата по същия начин, както са снимани актьори в класически американски филми, някъде под нивото на очите“. Когато правихте кастинга и избрахте осем кокошки, търсихте ли прилика с конкретна актриса? Според мен тази роля си е напълно човешка...
- Когато разказваш история, обикновено няма значение кой е главният ти герой. Защото ти разказваш история и тя по някакъв начин става „човешки разбираема“ – може би директно, може би метафорично.
Но щом историята функционира като история, тя ще има свой главен герой. И ако, например, тук имаш кокошка и следваш кокошка – ти си човек, който следва кокошка, която следва история. И това означава, че всичко придобива човешки смисъл. И ако припознаеш себе си в този персонаж или просто разбираш защо тя прави това, което прави, тогава няма голяма разлика между истинска актриса и кокошка.
И не сте имали предвид конкретна актриса?...
- Ако персонажът е различен, и историята ще бъде малко по-различна. Но тъй като избрахме кокошка, тогава историята... (Замисля се – бел. а.). Трябваше да се научим и да разберем как една кокошка взема решения в различни драматични ситуации. В този филм, както казахте, използвахме класическия начин на филмово разказване и нашата кокошка се превърна в актриса. Снимахме я като холивудска звезда или като италианска актриса. Монтажистката ми винаги казваше, че когато е работила, си е представяла, че това не е кокошка, а София Лорен. И е трябвало да монтира по този начин...
А ние вече бяхме стигнали до това още по време на снимките, преди тя да го формулира така. Още година по-рано знаехме, че трябва да използваме тази кокошка като холивудска звезда – може би, Скарлет Йохансон или Марго Роби.
Лично за Вас „Кокошка“ по-скоро конкретен образ ли е, или е метафора?
- Надявам се да е и двете. Наистина се надявам, защото аз винаги се опитвам да правя многопластови филми. И винаги работя така – на първо ниво, кокошката е нещо напълно конкретно. Кокошката си е кокошка. И тя трябва да прави това, което прави една кокошка. Нищо повече. Моята кокошка не говори на човешки език. Тя не се държи като антропоморфните животни, които често виждаме. Но се надявам, че на второ, трето и следващи нива, тя се превръща в метафора. И вече не е просто кокошка. А история за нас.
Работата с образи и асоциации някакъв вид недоверие към историята ли е или вяра, че киното трябва да мисли по друг начин?
- Не знам дали има еднозначен отговор, но мисля, че киното може да мисли по различен начин. И за да бъде един филм добър, той трябва да мисли различно. Но, в крайна сметка, той си остава просто филм. Само филм.
Всички режисьори обаче се надяват техният филм да повлияе на хората, да бъде разбран. Аз много харесвам смелите филми и мисля, че първоначалната идея на режисьора трябва да бъде смела. Има много трудни теми, които днес се избягват – заради политическата коректност, табутата, желанието да не се нарани публиката... Така много филми стават слаби. Затова вярвам в силните концепции и в смелия естетически език. Киното е скъпо изкуство и много хора трябва да решат дали един филм да бъде направен или не.
По някакъв начин, всички филми вървят към компромис, към „средата“. Но изкуството трябва да бъде свободно и без компромиси. Създаването на филм е много сложен процес с много хора, но в същото време авторът и публиката се срещат директно.
Всичко останало – техниката, множеството хора, финансирането, е капан между автора и публиката. Затова авторът трябва да бъде много силен и много смел, за да изпраща своите послания – философски, естетически, драматургични. Макар че „послания“ също не е точната дума, защото звучи твърде изкуствено.
Как възприемате етикета „телесно кино“?
- Това важеше по-скоро за „Таксидермия“, където беше очевидно. Там наистина ставаше дума за тяло. Моето кино е по-скоро свързано с еволюцията и биологичното. Това е моята най-сигурна отправна точка – нещо, към което винаги мога да се върна. И, ако нещо работи на биологично или еволюционно ниво, тогава вероятно е истинно. Затова не съм съгласен с определението „телесно кино“. По-близо ми е идеята за „биологичен импулс“ в киното.
Чувствал ли сте самотен в процеса на създаване на един филм?
- Самотен? През цялото време. Имам много добри хора около себе си. Те помагат много, идват, когато имам нужда, прекрасни колеги. Но когато създаваш нещо, си напълно сам – от началото до края.
А когато публиката гледа филма, ти си някъде навън, в някой бар – и пак си напълно сам...
Някои критици определят работата Ви по „Таксидермия“ като „естетизация на отблъскващото“. Съгласен ли сте, че понякога формата доминира до степен, в която обезсмисля съдържанието?
- Да, отблъскващо, и това беше концепция. Как нещо, което наричаме отблъскващо, може да стане естетически красиво и естетически истинно. И когато нещо стане естетически, то може да стане истинно. Това беше основната художествена идея, но се надявам, че правя и други неща, не само това...
„Кокошка“, например, изобщо не е отблъскващ, а много експериментален филм, и в същността си е любовна история. Така че това може да е вярно за един или два мои филма, но не и за всички.
Как изглежда животът Ви извън снимачната площадка, има ли контраст между Вас като човек и Вас като режисьор?
- Много рядко съм просто режисьор. Режисьор съм, когато работя по филм, а това не се случва всеки ден. За съжаление, бих искал да работя повече, но постоянно се боря с продуценти и финансиране, защото по някакъв начин не успявам да намеря пари (Смее се – бел. а.).
А парите означават възможност да направиш следващо заглавие. Така че в 95% от времето съм просто човек, а само в много малко моменти усещам, че съм режисьор. Но двете неща всъщност са различни. Режисурата е професия, а това да бъдеш човек е нещо лично.
Унгария има сложен политически и културен климат. Самоцензурирате ли се по някакъв начин?
- Има нужда от това, но трябва да кажа, че в момента почти нямаме шанс да правим филми в Унгария. Така че не става дума толкова за самоцензура. Ако имахме възможност да сключим някакво споразумение с културно-политическите среди и да намерим финансиране, тогава този въпрос щеше да бъде реален, и щеше да се наложи да мисля как се самоцензурирам.
Но тъй като политическата и културната ситуация в Унгария на практика казва: „Няма да получите пари, ако правите това, което искате“, въпросът изглежда по друг начин. Аз съм принуден да правя филми извън страната. И не съм само аз. Над 80-90 процента от унгарските режисьори не могат да получат финансиране от държавните културни фондове. Затова трябва да изляза навън. А когато работя извън страната, тогава вече се появява самоцензурата.
Първо, трябва да намеря по-евтини проекти. Това е първата стъпка. Защото, когато нямаш подкрепа от собствената си държава, трябва да предложиш на чуждите продуценти нещо, което те биха харесали. Така се стигна до лентата с кокошката. Обичам този филм и съм щастлив, че го направих, но това не беше моята най-голяма мечта – да снимам филм за кокошка.
Но когато обстоятелствата са такива, трябва да пътувам, да търся финансиране например от Германия или Гърция, и да намеря компромис между това, което те са готови да подкрепят, и това, което аз искам да направя. И това е добър компромис. Но ако искам да направя много смел филм като „Таксидермия“, не мога да намеря финансиране. И какво остава тогава? Самоцензура...
По повод „Завинаги“ казвате: „Искахме да създадем филм, в който историята е много мрачна, но образите са красиви. Така се създава напрежение, но е много трудно да се направят красиви кадри на нещо мрачно, без да се превърне в кич.“ Има ли нещо във филмографията Ви, което днес бихте нарекли „празно упражнение“?
- Когато правиш нещо, то просто съществува. Или можеш да живееш с него, или не. Но това няма особено значение. Както казах, имам идеи, за които не мога да намеря подкрепа. Никой не иска да ги реализира.
Често казват, че всеки мой филм изглежда като първи. Дори седмият или осмият – няма значение. Аз усещам, че трябва да започна от нулата. Защото някак си не съм намерил точния човек, който да повярва, че това, което правя, ще бъде добро. Или поне интересно.
Сега имам една много странна идея и тя е много евтина. Искам да направя филм с предмети. Тоест, целият филм да бъде изграден само от близки планове, без нито един човек. Да се вижда как са създадени тези предмети, как съществуват, без да се движат, и как разказват история зад самия образ. Мисля, че това няма да е скъпа продукция, защото ще се работи като при анимацията – дълго време, много монтаж, много детайли. Не е лесно, но вярвам, че чрез предметите може да се говори за човека. Защото ние създаваме тези предмети и живеем сред тях.
Идеята е това да бъде нещо като приключение – трудно ми е да намеря точната дума, но нещо като „Джеймс Бонд“ с предмети. Приключенски филм, преследване, но всичко това чрез обекти.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Само една? Любопитно съмняващ се и или скептично любопитен.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича да живее.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
