Скъпи Дъг, тук е страшно! Берлинската стена падна и целият свят се обърна с краката нагоре!... Но насред цялата лудница открих един истински образ... Възбудих ли ти интереса?“ (Джон, „Докато смъртта ме раздели“, „Театър 199“)
Още в първите секунди, без да е минала и минута, се появява нещо трудно назовимо... Една първична, почти животинска топлина, за която Юнг би казал, че принадлежи на дълбинните пластове на психиката. Тя не просто те докосва, тя те помита. И точно, когато си готов да се поддадеш на тази стихия, в съзнанието ти проблясва съмнението – дали това не е илюзия, дали не си жертва на онзи безпощаден интелектуален бръснач, който разсича всяка сантименталност до кост?
Тази двойственост – между емоционалното опиянение и аналитичното подозрение, се превръща не в основна, но твърде важна вена на спектакъла. И неслучайно. Драматургията на Дъг Райт по начало работи в полето на съмнението, на нестабилната истина, на биографията като разпадащ се текст. В „Докато смъртта ме раздели“ това съмнение е исторически натоварено. Редом с него стои антиутопичното усещане, което неизбежно извиква сянката на Оруел. Един свят, в който личността е постоянно под наблюдение, под натиск, под подозрение. Един свят, в който истината е инструментът.
В този свят Шарлоте фон Малсдорф не е персонаж. Тя е графит, надраскан върху окървавена от миналото стена. Следа, която не може да бъде изтрита, но и не може да бъде напълно разчетена..., когато разказваш за опасната нежност на оцеляването, за раздробеното тяло и душа в съпротива, между ножа и прегръдката…
Режисурата на Надя Панчева съзнателно отказва да фиксира тази фигура. Вместо това, тя изгражда сценично пространство, в което идентичността е постоянно в движение, в метаморфоза, в разпад. Спектакълът е полиморфен, политематичен, полифоничен, поливалентен, полиметаморфозен, полиглотски, полихроматичен, политеистичен, политически и, не на последно място, полицейски. Един моноспектакъл, който парадоксално звучи като хор от гласове, като архив от разпити, признания и самопризнания.
В центъра на този вихър стои Димитър Ангелов, и думата „стои“ тук е подлъгваща. Защото той не стои – standup-оподобно, както е в монотеатъра напоследък. Той се разлива и събира, прелива и избухва. За всеки, който го гледа в това представление, той ще бъде откритие от онзи рядък порядък, при който оценяваш актьорското майсторство, но и се влюбваш – мигновено и безусловно. Искаш още. Искаш да се доближиш до тази автентичност, която той излъчва със силата на радиация – невидима, но разрушителна.
Той е всичко – злодей, принц, прилеп, донжуан, донкихот, хитлер, хамлет... И именно в тази невъзможна множественост се ражда истината за героя му. Защото Шарлоте не е стабилна идентичност – тя е поле на проекции, на страхове, на желания. Тя е това, което историята изисква да бъде, за да оцелее.
И тук спектакълът се превръща в тест. Тест за човечност. Ако поне малко не се изпотите, ако не усетите онова телесно, почти физическо напрежение, което пълзи под кожата, може би, наистина трябва да се запитате за собствените си корени (може би, в джунглата?). Защото това, което се случва на сцената, не е театър, а опит за съучастие.
Фразата „пушечно месо“ започва да придобива сетивна плътност. Не я мислиш, усещаш я. С носа, с кожата, с нервите си. И именно тук Шарлоте се разгръща в цялата си противоречивост – крехка и непреклонна, уязвима и неунищожима. Човек, преминал през най-бруталните исторически режими – нацизма и комунизма, не като пасивен свидетел, а като тих бунтовник. И излязъл от тях с нещо почти невъзможно – съхранено чувство за дом, за красота, за идентичност, за любов и за обичане.
Това е и голямото постижение на текста на Райт – че отказва да героизира еднозначно. Самият автор се появява като типаж в пиесата, впуснат в почти екстатично пътуване към своята муза. Пътуване, в което на моменти се губиш, и което прилича на екстатично влюбване – заслепяващо, обсебващо, опасно… И както всяко влюбване, то носи риск да не видиш истината, а само онова, което искаш да видиш. Ще остави след себе във вечността едно красиво любовно откровение.
Тук режисурата е особено прецизна – тя не позволява на тази любов да се превърне в оправдание. Напротив, тя я държи под напрежение, под въпрос, под съмнение. И сценографията на Илина Грозева, и звуковата среда на Георги Георгиев-Антика, и Мария Радева, работят именно в тази посока – създават пространство, което не утешава, а разклаща.
Защото „Докато смъртта ме раздели“ не е просто история за една противоречива персона. Това е история за цената на оцеляването в свят на поредни безчовечни диктатури, за компромисите, за ролите, за лъжите, но най-вече – за онова, което остава, когато всичко друго се разпадне.
За Шарлоте фон Малсдорф (1928-2002)
Личност, която носи в себе си цяла епоха и едновременно ѝ се противопоставя. Родена като Лотар Берфелде в Берлин през 1928 г., когато обществото не разбира различността и я наказва жестоко. Още като дете усеща, че не принадлежи към ролята, която ѝ е наложена, и вместо да се пречупи, избира да живее в опасна за епохата си истина.
Това е човек, който оцелява през нацизма, след това и през комунистическия режим в Източна Германия. И въпреки това, не губи чувството си за идентичност, хумор и дори нежност към света. Тя не е героиня в традиционния смисъл. Няма патос, няма демонстративна борба, има упоритост... Един от най-силните моменти в живота ѝ е, че като тийнейджър убива баща си – нацист, който я заплашва. Тази травма остава като тежък, мрачен пласт в нейната характеристика. Но именно този акт показва до каква степен животът ѝ е бил на ръба... Създава Gründerzeit Museum – място, което не е просто музей, а убежище. Там събира мебели и предмети от XIX век, но също така създава пространство за хора, които също не се вписват – ЛГБТ+ общности, артисти, аутсайдери...
За Димитър Ангелов
Учил е в НАТФИЗ и НБУ, но сякаш най-важен детайл от неговото образование е курсът в театрална школа на Малин Кръстев. Не би било никак пресилено да се каже, че двамата са съизмерими като присъствие. И Ангелов, и Кръстев, са актьори, които можеш да гледаш под лупа, и всеки милиметър от това присъствие да ти е интересен. Отвъд мимиката и жеста, отвъд „обикновената“ пластичност и динамика, отвъд „обичайното“ взаимодействие с реквизита, отвъд тялото като стълб за поддържането на „проста“ физическа хармония... И двамата са повече от всичко от това, и нищо от него. И може би там е магията.
За автора
Дъг Райт е роден на 20 декември 1962 г. в Далас, Тексас. Има бакалавърска степен от Йейлския университет (1985) и е магистър по изящни изкуства от Нюйоркския университет. Той е американски драматург, либретист и сценарист. Известен с обширната си работа в театъра в САЩ, както с пиесите си, така и с редица мюзикъли. Носител е на множество отличия, първото от които е „Оби“ за най-добър драматург за пиеса „Пера“ (Quills, 1995), разказваща за последните дни на френския садист и писател Маркиз дьо Сад (пиесата е поставена у нас през 2019 г. в театър „Бъргарска армия“ от Иван Урумов). По-късно Райт адаптира в едноименния филм от 2000 г., печели номинация за „Златен глобус“ – за най-добър сценарий . С „Пулицър“ и „Тони“ е удостоен за „Докато смъртта ме раздели“ (2004, превод на български – Любов Костова), чието оригинално заглавие е „Аз съм моята собствена съпруга“.
