„Струва си да влезеш в душата на Яворов, но това става трудно“. Думите са на Бина Харалампиева по повод премиерата на „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ в Народния театър. „Въобще, в това представление ние се занимаваме с човешката душа“, допълва режисьорката.
В спектакъла тя събира голяма част от актьорите, с които през 2018-а, на същото място, постави „Лисичета“. Дарин Ангелов, Иван Юруков, Радина Боршош и Теодора Духовникова, заедно със студентите Неделин Найденов и Богдан Бухалов, пресъздават персонажите в разтърсващата драма на един от най-лиричните, трагични и романтични автори в българската литература.
Представлението на камерна сцена започва сред море от зеленина, домашна лимонада и кресла с розово фламинго и чапли. И това е необходимата доза свежест за сетивата на зрителя, преди да се слее със света на семейство Попович. Преди да се потопи и преживее текст, който критиката определя като една от най-ярките драматургични творби от средата на 19-и и началото на 20-и в., наред с Ибсен, Чехов, Стриндберг, Метерлинг.
„Когато гръм удари“ е за миналото, за децата, за прошката, за приятелството и за дълго пазени тайни. За излишните подвизи, за жестокостта на греха и за вечния спътник – болката. За нещастието да бъдеш свързан с някого, без да можеш да си с него. За любовния триъгълник, който никога не може да бъде разбит. За това как се понася омразата и за хората, които трябва да разберат, че който обича, щади. Защото, както казва един от героите: „Светът нямаше да го има, ако имаше само добро“.
Дарин Ангелов е почти неузнавем визуално в образа на земевладелеца Сава Попович, както и Радина Боршош. Първо тя играе по детски жестоката, но много симпатична госпожица Олга, а след това и улегналата съпруга на Данаил Попович. Нейна менторка е упоритата, принципна, но и свръхемоционална Бистра (Теодора Духовникова), а Иван Юруков се превъплъщава в противоречивия образ на полковник Витанов.
„Гръмовният“ наплив от човешки състояния в този спектакъл е подсилен сценографски от три врати, които след десетки преминавания, накрая се захлопват с ехо, което отеква в нежната музика на Асен Аврамов. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова.
Бина Харалампиева за „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“:
– Безпокойството на тази пиеса как кореспондира с безпокойството, в което живеем ние днес?
– Когато кажем как живеем ние днес, става въпрос за едно безпокойство и за някакъв свят отвън, сякаш ние сме едни много спокойни хора, които се движат сред безпокойство. А истината не е такава. Тук става въпрос за безпокойството, което ние носим в душата си – в тази сложност на човешката природа, в която добри хора взаимно се нараняват; в непрекъснатата битка да бъдем по-щастливи; в момента, в който се чувстваме определено нещастни. Въобще, в това представление ние се занимаваме с човешката душа. Това беше изключителна радост. Житейски кръговрат. Нещата отвън са нещата отвън. Ние оставаме с това, което сме самите ние отвътре.
– Яворов и душа са две неразривно свързани понятия. Как се влиза в такава душа?
– Не мога да кажа, дори след тези два месеца и половина, в които репетирахме, кой точно е пътят, защото много пъти съм си блъскала главата в затворени врати. Понякога най-неочаквано те се отваряха и беше много приятно да видим какво става оттатък. В такава душа си струва да се влезе, но това става трудно...
– Случайно ли е, че в спектакъла участват предимно млади актьори?
– За мен е изключително удоволствие. Ние се обичаме много помежду си и си вярваме. Чувстваме се прекрасно заедно. С голяма част от тях работих миналата година в „Лисичета“. И знам, че диалогът ни не е приключил, и че има да си кажем и да си покажем много неща. За мен е много любопитно да виждам различни части от тяхната актьорска същност. Те ме изненадват непрекъснато, както и аз тях.
За пиесата
„Когато гръм удари“ е в афиша на Народния театър, 40 години след последната постановка. Втората по хронологичност пиеса на Яворов има драматична история. По време на генералната репетиция за премиерата на 17 септември 1912 г. е обявена мобилизация за Балканската война. Възвестява я актьорът Атанас Кирчев, убит по-късно на фронта. Затова и представлението се изиграва за първи път година по-късно – на 12 октомври 1913 г. Режисьор е Павел Ивановски, а ролите се изпълняват от Сава Огнянов, Елена Снежина, Кръстьо Сарафов, Вера Игнатиева и Васил Кирков.
Месец и половина след премиерата, в къщата на ул. „Раковски“ отекват двата фатални за поета изстрела. Любимата на Яворов – Лора, е мъртва, а Яворов ослепява и прекрачва в своята последна трагична година. Житейският сюжет, по-страшен и от антична трагедия, хвърля своята тежка сянка върху пиесата. Тя е изиграна 20 пъти и последното й дневно представление е на 19 октомври 1914 г. след погребението на Яворов.
За втори път пиесата е поставена от Хрисан Цанков на сцената на Народния театър през 1939 г., а после през 1979 г. – от режисьора Пантелей Пантелеев.
Любопитно е, че в създаването на пиесата изключителна роля играе Лора. Тя е читател, критик, „съавтор“, неин преводач на френски, а също донякъде и прототип на женските роли. Макар да е замислена още през 1908 г., едва ли е случайно, че създаването на пиесата съвпада почти изцяло с тяхната любов преди венчавката. С „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“, Лора постига себе си и сбъдва своята мечта – да служи на своя любим и на писателя Яворов, с когото споделя в свое писмо: „Твоята пиеса би била гордост не само за българския, но и за всеки театър".
Двете пиеси на класика на българската поезия и драма са поставяни общо шест пъти на сцената на Народния театър между 1911 г. и 2019 г. – три пъти „В полите на Витоша“ и три пъти – „Когато гръм удари“.
