Обичам те! Мразя те! Много декларативно съществуваме в момента. Не искам нито за минута да използвам това аз-говорене и тези кратки лозунги, казва той. И, в същото време, любовта липсва в творчеството му – като дума, но не е и като проявление. Тя е като блещукаща светлинка сред приказния свят на селска градина. Мъничка светулка, която те води в любовта на нощта...

Личният живот на Барт Муярт е не по-малко вълнуващ от книгите му. Не заради болезнено пресичащите се точки между живота и животописа, а заради чистотата, с която вае думите, изреченията, историята. Заради уюта, с който те приобщава – до степен, в която би могъл да изпитваш физически това, което четеш. Така е и с двата му романа, издадени на български – „Братя“ и „С голи ръце“ („Изида“, в превод на Анета Данчева-Манолова).

Лесно е да бъдеш като него, ако все още можеш да се изумяваш, възхищаваш и удивляваш. Ако не искаш да се самоопределям само като едно „нещо“. Ако умееш да прескачаш. Ако усещаш най-хубавите си спомени от детството като извор и въздействащо вдъхновение за сегашния си професионален живот. Ако „Не“ ти звучи грозно... Ако умееш де разчиташ (на) другите. Между редовете. Ако позволяваш да те откриват и да съпреживявате заедно. Това е любовта...

Разгледай онлайн нашите промоционални брошури

Цените са валидни за периода на акцията или до изчерпване на наличностите. Всички цени са в лева с включен ДДС.

Снимка: Даниел Димитров

Барт Муярт – за детството и съкровищата от него, за първото стихотворение и смелостта да бъдеш себе си, за любовта и новите начала в живота му, за думите, които не харесва, за емпатията и оправдаването на очакванията. И още: Какво означава да си трудно дете днес. Защо пише либрето за опера. Какво има в градината му...

Помните ли още това стихотворение, което сте чел като ученик по радиото през 1978 година?

- (Смее се – бел. а.) Аз тогава бях много млад, 13-14-годишен. И всъщност това беше нещо като литературно състезание, в което имаше първо, второ и трето място. Повечето от децата участваха със стихотворения на известни поети, а аз реших да се явя с мое собствено. Една от темите беше за чистотата на околната среда – нещо, на което много държах, и това беше моята тема.

Установих връзка с радиото и ги попитах дали мога да се явя на конкурса. Интересното е, че тогава на тези от радиото не им хрумна да ме попитат колко дълго ще е стихотворението. Смятаха, че като за младеж на моята възраст, то ще е някъде около минутка. Обаче на мен ми трябваха пет минути... Хората в студиото се чудеха какво да правят и как да ме спрат... 

Как се казваше тази поема?

- „Жална песен за сътворението“ (Смее се – бел. а.).

Как изглеждаше онова 13-годишно момче? Как се държеше? От какво се вълнуваше? Що за момче пише такова стихотворение?

- Аз, до предишната си година, нямах никакви проблеми. Бил съм щастливо дете. Системата в Белгия е такава, че на 12 години се отива в средното училище, и всичко се промени радикално. На 12 години започва по-зрелият период на детето... Шокът и разликата е много рязка. Лично за мен беше огромен скок.

Снимка: Даниел Димитров

Представете си, това беше огромно училище за младежи, с много строги правила. Там всички бяха силни, а аз бях едно мъничко момченце – слабичко, дребничко и с тъничък гласец. Но, строго погледнато, това, може би, беше добре за мен, защото ми позволи рязко да се отдръпна от всичко. Успях да се усамотя в четене – там намерих закрила и започнаха да се раждат идеи за стихове. Интересното е, че именно в училище никой не знаеше за тези ми опити, защото много се страхувах, че ще ми се присмиват. 

Този тъничък гласец, за който говорите, по естествен начин ли мутира?

- Това затваряне в себе си ми помогна да понеса суровостта на живота. Аз се опаковах в нещо като пашкул и така успях да израсна, и да се опазя от това загрубяване, което светът налага понякога.

Запазих донякъде моята наивност – в кавички, и чистота на възприятието на света. Успях,  и, слава Богу, до почти 35-ата си година ми се удаде да живея в този пашкул, в който сам се бях изолирал, и той ме предпазваше дотогава. Разбира се, така човек става и по-силен... 

Кое е най-голямото съкровище от Вашето детство?

- Изумлението и възхищението – това запазих. И удивлението! Мнозина възрастни много рано губят това чувство. Така усещам...

Още нещо трябва да имате предвид за мен – и то присъства в тази книжка „Братя“. Израснал съм в такова голямо семейство, с тези множество братя. Така че, от една страна, е било оживено и с много хора, но, от друга страна, аз бях винаги отделен. Чувствах се на ръба, малко разделен от тях.

Смятам за предимство това, че не искам да се определям само като едно нещо. Когато ми кажат, че съм поет, аз казвам, че съм детски писател. Когато ми кажат, че съм писател, аз казвам, че съм драматург и пиша за театъра. Опитвам се винаги да прескачам от едно в друго... 

Какво най-скъпо Ви остана като спомен до днес от онези години?

- Най-хубавият спомен е седенето около огромната, грамадна маса в вкъщи, с голямото семейство и всички наоколо. Смятам дори, че именно в такава обстановка се научих как се създават и как въздействат разказите. 

Снимка: Даниел Димитров

Например, част от братята ми бяха много добри разказвачи, а това е много важно за формирането на един писател – когато около него има някой, който разказва добре. От друга страна, сред братята ми имаше и такива, които много зле разказваха. И това беше съвсем другата крайност, но и тя ми помогне като опит. 

Какво означава да си трудно дете днес?

- Първото нещо обаче, което винаги се питаме, е кой нарича детето проблемно или трудно. Дали това е възрастен, който смята, че детето не се държи съгласно нормите в обществото?... Убеден съм, че много често именно възрастните са причината да има проблемни деца.

Ще дам един такъв пример, не знам дали е удачен... Когато момченцето на чистачката ми донесе нещо вкъщи за първи път, видях, че има само три пръста. Представете си как се чувства това дете и какво е неговото положение в обществото... Реших, че трябва да направя нещо за него. Отидох и събрах всичките си книги, които бях издал. Направих един голям пакет, дадох му го и детето беше много щастливо. След седмица майката ми каза: „Знаете ли, страшно се радвам. Това дете никога не четеше. Сега изведнъж започна и се промени, и то от Вашия жест“. Това, което искам да кажа, е, че трябва да проявяваме внимание към детето – това лекува, успокоява и подобрява. 

Ако изключим годината, в която влязохте в средното училище, след това налагало ли се е да започвате нов живот?

- (Смее се – бел. а.) Случи ми се няколко пъти. И има нещо общо с любовта...

Когато си сам, е трудно. Важното е да обичаш самия себе си и да се приемаш. Когато имаш партньор, любовта се пренася и всичко е съвсем различно. Така че аз самият се приемам вече такъв, какъвто съм. И това има огромно значение за по-късния ми живот. В един момент осъзнах, че трябва да бъда такъв, какъвто съм и да се възприемам такъв, какъвто съм. И така сам да обичам себе си...Това беше важният момент, който ме формира, от една страна.

От друга страна, беше смъртта на родителите ми. Преди няколко години, и двамата починаха един след друг. Това беше доста голяма промяна за мен, защото до тогава си знаех, че принадлежа към определено поколение. Когато най-възрастните починат, изведнъж всички генерации се изместват и аз попаднах в друга. И това беше наистина много, много голяма жизнена промяна.

Снимка: Даниел Димитров

Сега вече съм почти на 60. И, като се замислиш, ти остават много по-малко от това, което досега си живял. Няма да стана на 120, със сигурност (Смее се – бел. а.).

Наричат Ви майстор на създаването на потискаща атмосфера. Възползвате ли се от това си умение и в живота, когато стане прекалено весело?

- Сега надали бих го нарекъл потискаща атмосфера. Бих употребил друг термин за това, което създавам, и той е недоизказаност. Това е ключът. Това е, което ме кара да стоя нащрек, което ме вълнува и ме оставя буквално буден. Аз винаги се вълнувам от това, което става наоколо. И се питам, наблюдавайки околните, какво ли в момента преживяват те. И тези неща аз ги съпреживявам... Обаче държа да се подчертае – аз много обичам веселбата. 

Няма да Ви разпитвам за книгите, излезли на български – „Братя“ и „С голи ръце“. За тях говорите във всички интервюта. Имам само един въпрос – защото и в двата романа липсва думата любов?

- Наистина е така. Искам любовта да бъде между редовете.

Любовта може да приеме различни образи в тези книги. Например, в „С голи ръце“, тя може да бъде олицетворена от майката, която седи край топлата печка и пече пиле за децата си. В „Братя“ любовта може да приеме дори формата на един сърдит баща или на ядосана майка, и пак да бъде любов.

Не съм много сигурен, но мисля, че в никоя от моите книги не съществува любов – като дума, не като проявление. Сега се сещам, че има едно изключение. Става въпрос за книга със заглавие „Любовта, която не разбираме“. Там наистина има много любов, но е изразена по-другояче. Става дума за влошени отношения – деца-родители, братя – едно разбито семейство. Но, в крайна сметка, и там има любов между членовете на семейството. 

Снимка: Даниел Димитров

Сега живеем в едни времена, и Вашият въпрос много уместно се отнася за тях. Времена на лозунги. Всичко се изразява с много кратки и резки изрази – „Аз те обичам“, „Аз те мразя“ – много декларативно съществуваме в момента. И аз не искам нито за минута да използвам това аз-говорене и тези кратки лозунги. Любов е много красива дума и, фактически, тя представлява основна тема на творчеството ми. 

Има ли думи, които не харесвате?

- Трудно ми е да кажа. Трябва да помисля. Думата `не` е много грозна за мен. 

Започнахте ли да пишете либрето за опера? Как би се казвала тази опера? И тя ли ще е тягостна?

- Много добре сте информиран (Смее се – бел. а.). Това не съм го разказвал много в Белгия, но аз имам контакти с операта. Мисля, че в най-скоро време ще успеем да се съберем няколко души, и да обсъдим всичко – да видим какво ще стане с това либрето. Това ще бъде едно тотално ново и различно либрето, около което ще се обединят три различни оперни театри от Белгия и Нидерландия.

Още нямам никаква идея как ще се казва операта, освен че ще е за млади хора. Винаги ми е било мечта да напиша либрето. Обаче аз съм си такъв – чудак. Така че, ако човек се събере с още шестима, и нищо не се получи, просто ще се откажа.

Има и друг интересен момент – че на френски и италиански се пее много красиво. Не знам за българския, но нидерландският е такъв език, че на него почти не може да се пее оперно. Нямаме такива открити гласни, които да подчертават. Тъй че аз ще бъда щастлив да напиша либретото, но ще видим дали от това ще стане опера.

В едно интервю казвате, че много лесно можете да изпитате емпатия? Често ли се случва?

- Да, лесно е това за мен, защото аз имам „тънка“ кожа, тоест чувствителен съм. И, ако не се защитя от света с тази моя „тънка“ кожа, ще бъде наранен. Това си има своите предимства и недостатъци. За писател е добре, защото можеш много да усетиш, но, от друга страна, практически можеш да бъдеш наранен от света. 

„Преди имах идеята, че трябва да оправдая очакванията, но няма нищо по-подкопаващо от това“ – какъв беше поводът за тези Ваши думи?

- Това не са горчиви думи. Това е просто един възглед и прозрение, че трябва да се изпълнят очакванията. Тогава казвам, че човек знае какви са очакванията. Аз се опитвам да отговоря на тях. Това обаче са моите очаквания, но какви са Вашите, не знам...

Снимка: Даниел Димитров

Тъй че,  с възрастта, стигнах до съзнанието, че е време да спра с това непрекъснато занимаване с тези очаквания. Спирам и си оставам този, който съм. И това важи абсолютно за всичко. 

Какво има във Вашата градина?

- Наистина сте изключително добре информиран. Вече четири години имам тази голяма градина. Тя беше едно поле с трева преди това. Междувременно, вече е нещо като английска градина. С невероятно много цветя. Аз обаче имам определени предпочитания към гергините. Представете си, имам 35 различни сорта и сега ги очаквам да цъфтят. Това са най-пищните цветя за мен, с които взаимно можем да се поучим (Смее се – бел. а). 

Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?

- Фантастичен (Смее се с глас – бел. а.). Това беше на шега. Може би, думата е  сложен, комплексен. 

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Единственият отговор до този момент е тишината и спокойствието. Тъй като имах една трудна година.

От друга страна, мога да кажа, че съм човек, който обича откритията и обича да открива нови неща. И това звучи противоречиво с предишното. Но, както казах, аз съм сложен човек, тъй че не се учудвайте (Смее се – бел. а.). 

Не ме учудва това за тишината, защото попаднах на няколко места, в които говорите за нея...

- Аз живях 30 години в този голям много град Антверпен. Преди четири години взех твърдото решение да се махна от града и го направих. Сега, въпреки това, не се заблуждавайте, че понеже съм писател и творец, и търся усамотението, и съм го направил само заради това...

Снимка: Даниел Димитров

Става дума, по-скоро, за мен като човек и моята ;тънка“ кожа. Толкова много бях облъчен от всевъзможни впечатления и преживявания, че просто вече не издържах...