Темата за тормоза на жени в Холивуд развълнува целия свят и продължава да оставя след себе си въпросителни, които може би за дълго ще останат без отговор. У нас, едно от най-изявените ни имена в режисурата – Адела Пеева, застава зад каузата да защитава жените в българското кино.
Началото е поставено преди няколко години със специален сайт, който представя дамите режисьорки, а естественото, по думите на Пеева, продължение е панорамата „Особен поглед“ (София, 17-23 септември). В афиша са 14 заглавия, създадени от няколко поколения – „Лавина“ на Ирина Акташева и Христо Писков, „Привързаният балон“ на Бинка Желязкова, „Горе на черешата“ на Мариана Евстатиева, „Воевода“ на Зорница София, „Съседката“ на Адела Пеева, „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ на Иглика Трифонова, „Жалейка“ на Елица Петрова.
Покрай този проект, Адела Пеева разказва за първите си стъпки в кариерата, когато се връща от Белград като дипломиран режисьор и започва работа в студия „Време“.
„Преди това потърсих работа в друга студия, но там директорът ми каза, че ще се разберем, само ако приема да вечерям с него. Спомням си, че веднага напуснах, затворих вратата и се разплаках. И това е, защото не предполагах, че може да ми се случи такова нещо“, разказва тя.
„За мен това беше ужасно – бях на 24 години, а беше съвсем безобидно”, продължава тя. Признава, че след този случай през 1971 г. със съвсем лек вариант на български Харви Уайнстийн, не е преживявала подобна емоционална криза. „Там, където има мъже и жени, неизбежно се появяват такива неща, мачизмът си е мачизъм“, обобщава именитата ни режисьорка. Според нея определено има почва за драмите в Холивуд. „Друг е въпросът, че в Америка всичко е свързано с шоуто и парите“, коментира Адела Пеева.
Категорична е, че „Особен поглед“ е звънец, че жените режисьорки съществуват и правят хубави филми. „Защото хората не знаят за нас. Не знаят, че по-малко се финансират филми на жени режисьорки и все по-малко жени кандидатстват за финансиране, защото никой не е луд да си губи времето, когато вижда, че няма смисъл“, допълва тя и веднага подкрепя думите си с цифри. В цялата история на българския национален фестивал на игрално кино, от 1961 г. насам, само чeтири жени печелят „Златна роза“. Първата е Бинка Желязкова – за „А бяхме млади“ (1961). Цели 43 години по-късно, през 2004 г., Зорница София е победител с „Мила от Марс“ (наградата е поделена с режисьора Станимир Трифонов за „Изпепеляване“). През 2006 г. Милена Андонова е фаворит с „Маймуни през зимата“ и през 2016 г. Ралица Петрова - за „Безбог“ (последните две ленти са част от панорамата).
Адела Пеева припомня, че наскоро кинофестивалът в Берлин пое ангажимент за налагане на квота – 50 на 50 по отношение на филмите, създадени от жени и от мъже режисьори. „У нас това е непостижимо, нито е наша цел, но и 10 на 90 не е нормално“, категорична е тя. Надява се догодина отново да направи панорама и то с международно участие.
Адела Пеева – за „Особен поглед“, за феминизма и духовната еманципация, за издигнатата в култ хипермъжественост, за „Чия е тази песен?“ и „Да живее България“, за женската чувствителност и толерантността, за безценните уроци на времето, за тормоза на жени в Холивуд, за българските аналогии и за балканската толерантност.
- Г-жо Пеева, нека да започнем оттам – защо е необходима тази панорама, защо я правите?
Много егоистично звучи, но – заради себе си. Същото е и когато правя един филм. Аз съм документалист, живея и ходя с отворени очи и уши, затова понякога се спъвам (Смее се, показва гипсираната си ръка – бел. а.) Когато нещо обземе мислите и съзнанието ми, провокира ме и искам да направя филм.
В случая, имаше провокация, на която откликнах. Бях много учудена, когато на конференция на Федерацията на европейските режисьори в Лондон, разбрах колко малко е присъствието на жени режисьори в киното. След като направих допълнително проучване, разбрах, че и у нас съществува същия проблем. Реших, че това трябва да се каже – все едно правя следващия си филм. Така, първо се появи сайта jeni-bg-kino.com. Но той ми се стори недостатъчен, въпреки че е посещаван доста добре. И панорамата е едно естествено продължение – правя го с ентусиазъм, събирам около себе си единомишленици и работата става.
- Казахте, че живеете с отворени очи. Колко широко трябва да се отворени очите за този „Особен поглед“?
Всичко, което някой прави, е особено. Затова погледът трябва да е твой и няма начин да не е особен. А всеки човек с индивидуалност иска да сподели своя поглед с хората и света. Затова и панорамата е наречена „Особен поглед“. Да, вярно е, че в Кан има секция „Особен поглед“ – нерегулярен поглед, който може да предизвика дискусии и реакции. При нас е нещо подобно.
- А как бихте нарекла една панорама с филми на мъже режисьори?
Въобще не бих направила такава панорама. Няма нужда от нея. Аз не съм феминистка, в никакъв случай. Възпитана съм в една обществена система, където феминизмът не съществува, имало е т. нар. еманципация.
Филмите на мъжете режисьори ги виждаме непрекъснато. Ето, така е и на „Златната роза“ тази година. (От 14 филма, 3 са на жени режисьорки, като един от тях е в тандем – бел.а.) И не защото е направен специален реверанс към мъжете, а просто защото няма филми на жени режисьори. Филмите на колегите са много добри, но така са се стекли обстоятелствата, че те присъстват повече.
Нашите филми – на жените, са не по-слабата, но са по-онеправданата страна. А аз обичам да подкрепям онеправданите.
- В такава среда, според Вас феминизъм мръсна дума ли е и „духовна еманципания“ – оксиморон?
Не приемам с феминизъм да се нарича всичко, което показва творчеството или постиженията на някоя жена. Затова и духовната еманципация трябва да се нарече по-скоро интелектуална еманципация.
- Що за режисьор е този, който може да създаде филм, в който жената да не е предизвикателство, а само поддържащ елемент?
Някой би казал, че това е въпрос на мачизъм или тестостерон.
- А намирате ли, че има връзка между поддържащата роля на жената в живота и в киното?
Ако изкуството е отражение на живота – вероятно има връзка. Но не е задължително.
- А защо хипермъжествеността се издига в култ? Кога според Вас ще изчезне от нашите ширини? И какво трябва да променим?
Хипермъжествеността изчезна по едно време, но сега пак се появи. Има ренесанс... Трябва да се промени възпитанието в детска възраст. Цялата ценностна система вероятно трябва да се промени. Всичко започва от училището и от семейството.
Неслучайно, най-новият ми филм „Да живее България“ е за национализма и патриотизма. Националната телевизия не го излъчва, въпреки че сме партньори, и за мен причините са ясни – националистите участват във властта.. Затова аз тръгнах по училищата и, слава Богу, намерих съмишленици.
- „Чия е тази песен?“ излезе през 2003 г., но до ден днешен вълнува хората...
Той не само вълнува хората, но е и невероятно търсен филм. И това се случва толкова рядко в живота на един творец – 16 години един документален филм да е евъргрийн.
Успехът може би се дължи на това, че филмът засяга много пластове – той е политически, музиковедски, етнографски, исторически, културен... Много хора се припознават в него. Да не говорим, че е и смешен. Аз поначало нямам особено чувство за национализъм, въпреки че много обичам страната си, но това ми е някак чуждо. Понякога ми е толкова чуждо, че направо ми е смешно – ако не е трагично. Смешно е, когато някой настоява, че една песен е негова. Това чувство за хумор във филма явно позволи по-лесно да се преглътнат горчивите халове и всеки да си каже „Виж, колко сме смешни!“.
Лошото е, че нещата не се променят. Проблемът си стои, дори се задълбочава. На Балканите не се траем... Всички се побъркаха, без да има война... И това не е само балкански проблем. Когато за първи път показах филма в Холандия, една дама от Европейския парламент ми каза: „Това не е балкански филм, това е европейски филм“. Всичко е в същността на човека, затова понякога стигаме до крайности...
- Говорим за хипермъжественост, за мачизъм, за крайности. Защо това вреди и на мъжете, не само на жените?
Това вреди не само на мъжете, това вреди на човечеството – мъже – жени – деца, възрастни – млади. Защото обществеността се лишава от присъствието на женската чувствителност. Никой не може да отрече, че когато една жена прави филм, тя предава своята чувствителност. И тази чувствителност е предопределена от пола й. Ако ние се лишим от това, обедняваме, ставаме тесногръди, ограничени. Това е все едно детето да се възпитава само от баща си или само от майка си. Матриархатът е изчезнал, патриархатът е изчезнал. Значи не са нещо добро! Светът е създаден от два пола. Най-малкото, самите жени имат нужда да виждат филми, които отразяват това, което им е по-близко.
- Някога наричали ли са Ви мъжко момиче?
Да. Когато започнах да следвам режисура в Белград, в групата бяхме две-три момичета. И още в началото професорът ни предупреди: „Само да ви кажа – тази професия не е за жени“. Така започна всичко. А професията ни наистина е мъжка, в смисъл, че е необходима и физическа издръжливост.
- Сега е много модерно да се говори за тормоза на жени в Холивуд...
Определено, когато започваш в една професия, ти си наясно, а ако не си наясно, ти става ясно впоследствие, че ще има такива моменти. Моменти, в които ти се предлага едно нещо срещу друго нещо, или поне има закачки.
След като се дипломирах в Югославия, се прибрах тук и започнах да работя в студия „Време“ като режисьор. Преди това потърсих работа на друго място, в друга студия, където бях препоръчана. И там директорът ми каза, че ще се разберем, ако приема да вечерям с него. Спомням си, че веднага напуснах, затворих вратата и се разплаках. И това е, защото не предполагах, че може да ми се случи такова нещо. Прибрах се вкъщи и казах на нашите, че ще отида там, където баща ми ми намери работа – само за да не се налага да преживея отново подобна случка. Слава Богу, не се стигна дотам. За мен това беше ужасно – бях на 24 години. А беше съвсем безобидно...
- Излиза, че драмите от Холивуд не са подминавали и нашата реалност?
Да, и в България има проблем с жените режисьорки. Моят случай беше през 1971 г., по-късно не съм преживявала подобни неща. Защото аз постъпих в студия „Време“ и си взех своето място, както се казва.
Една жена просто трябва да е наясно какво я очаква, за да може да го предотврати. Там където има мъже и жени, неизбежно се появяват такива неща. Мачизмът си е мачизъм.
- А с какво око гледате на драмите, които се разиграват в Холивуд?
Мисля, че определено има почва за тези драми. Друг е въпросът, че в Америка всичко е свързано с шоуто и парите.
Адела Пеева е родена в Разград. Завършва кино и телевизионна режисура в Академията за театър, кино, радио и телевизия в Белград (1970). Била е режисьор за телевизионни канали в бивша Югославия. След завръщането си в България, постъпва на работа като режисьор в студията за научно-популярни и документални филми „Време“, и реализира над 50 документални заглавия. Поради забрана „Майки“ (1981) и „В името на спорта“ (1983) излизат на екран след 1989 г. Дебютът й в игралното кино е през 1988 г. със „Съседката”. Той е сред петте български филма с най-голям брой зрители за 1988 г., селектиран за участие на фестивала на жени режисьори в Париж и на Международния филмов фестивал в Мадрид. През 1990 г. Адела Пеева създава своя продуцентска къща и десетки документални филма в сътрудничество с партньори от цял свят. Емблематичният за творчеството й „Чия е тази песен?” (2003) е копродукция на България, Германия, Белгия, Финландия, Дания и Холандия. Лентата е с номинация за най-добър документален филм за 2003 г. от Европейската филмова академия, участвала е в над 50 международни фестивала, има 17 награди. Следващият й филм „Развод по албански” (2007) е с над 30 фестивални участия у нас и в чужбина, и с 12 награди. През 2011 г. Адела Пеева е специален гост на фестивала в Кан, като един от 20-те изтъкнати европейски режисьори, поканени за честването „20 години на програма МЕДИА“. През 2018 г. получи най-високото българското отличие – орден „Стара планина“ (първа степен), за изключителен принос към изкуството и културата.
