В продължение на седмица бях "обвързана" с 9-и ред в кино "Люмиер” (София). Имах си и конкретно място, но няма да издавам и хваля координати от съображения за сигурност – сигурността, че няма да го харесате толкова, че на следващия So Independent Film Festival да трябва да седя на 8-и ред. Наричам го "мястото до петното”...
От 25 октомври до 4 ноември на 6 места в цяла София се прожектираха игрални, музикални и документални филми от програмата на фестивала за независимо кино So Independent. Избрах "Люмиер”, защото ми е най-близо и защото някои от филмите, които си харесах, щяха да се завъртят и пред неговите пълни и празни червени седалки, пред "мястото до петното”.
Преглеждам смачканата си програма и установявам, че амбициозно съм оградила 15 филма. С много желание успях да гледам 5, а бих искала да гледам всички.
"Някъде”, "Пет дни война”, "Червени светлини”, "Невидимата война”, "В търсене на Шугърмен” – не ви ги препоръчвам, само защото никога не го правя. Да ви препоръчам филм е все едно да ви препоръчам коктейл – откъде мога да знам дали пиете водка или джин, дали обичате сламки или чадъри и дали въобще пиете алкохол? Но коктейлът за мен се оказа много добър – силен, лют до сълзи и с продължително действие. Ето и съставките, в случай, че решите да го пробвате:
... е филм от 2010-а на София Копола. Лентата е разказ за холивудската звезда Джони Марко (Стивън Дорф). Той е героят на деня и ежедневието му е купон. През нощта чифт еднакви стриптийзьорки го забавляват с частен синхронен стриптийз на "My Hero" на The Foo Fighters, през деня играе "Guitar Hero”, всички го познават и му се радват, но героят е само за пред хората.
В личния си живот Джони отсъства – спи по време на стриптийз, спи по време на секс, като гост е на партитата в собствения си дом (хотелска стая), говори езици, които не разбира, живее живот, който не разбира. Докато дъщеря му, (Ел Фанинг), която му гостува от време на време, не се появява за повече време в живота му, за да забие пръчка в колелото и, с риск да го преобърне, да го спаси от обикалянето в кръг. И успява...
Филмът не е много "разговорлив”, визирайки диалозите между героите, но символите и картините казват всичко.
Личен извод от "Някъде”: Понякога, за да си някъде, навсякъде или там, където искаш да бъдеш, трябва да се откажеш от всичко и да започнеш отначало, без нищо и от никъде. Отбий и слез от колата. Навън може би е по-хубав ден.
... е филм за Руско-грузинската война през 2008г. "Първата жертва на войната е истината” - с този цитат на американския сенатор Хайръм Джонсън започва лентата, която е посветена на загиналите във войни военни репортери и тяхната жертва в името на истината - без страх, знаейки че могат да се "удавят" в нея.
Филмът представя Грузия по време на войната през очите на двама американски военни репортери и тяхната битка грузинската гледна точка да стигне до света. Мисията се оказва невъзможна, защото светът си има друга работа, по-достойна за ефира на националните телевизии в САЩ – започва Олимпиадата в Пекин.
Лентата представя войната във всичките й грозни проявления. Тя е циничната кучка, която ражда телевизионни сензации. Тя е погребалният марш на снарядите, който съсича сватбени обети. Тя е кръвожадна мащеха, която завинаги разделя децата от бащите им. Тя невръстната подпалвачка, която изгаря сърцата на децата и заменя камиончетата с картечници... Филмът е доста натуралистичен, но може би това е единственият начин да се говори и снима война.
Войната между Русия и Грузия приключва за 5 дни. Но когато свършва една война, както когато свършва една любов, няма "хепи енд”. И в това двете си приличат. Ако в любов и на война всичко е позволено, то представете си какъв е краят, когато всички много си позволяват.
Краят на филма бе с истинските истории на живите грузинци, държащи в ръце снимките на мъртвите си близки.
Личен извод от "Пет дни война”: Не е щастлив краят на никоя история, която е разказана със сълзи, кръв и смърт.
... е филм за един капан. Капанът, в който попадат военнослужещите в САЩ. Всяка година над 16 000 жени биват изнасилени в армията на САЩ. Всяка година 20 000 мъже биват изнасилени от "братята си по оръжие”. За изнасилванията знаят абсолютно всички. И абсолютно никой не може да направи нещо по въпроса, оказва се.
Историите са тежки, покъртителни, гнусни и същевременно свързани с приятелство, семейство, доверие и уважение или поне обещанията за тях. В армията на САЩ влизат хора, готови да умрат за всички и конкретно за човека до себе си, докато не се събуждат една вечер под същия този човек, който ги изнасилва, докато спят или след като ги е упоил.
Понякога единственият човек, на когото по правилник можеш да се оплачеш, е този, от когото плачеш. Друг път човекът, който те е насилил, се оказва "жертва” на твоето "съблазнително поведение" и ти биваш обвинен в прелюбодейство, защото той бил женен. Трети път пък, и то често, насилникът е в множествено число, например всичките ти колеги от забутаното поделение в Аляска, където телефоните се подслушват и не можеш да обясниш на баща си защо трябва да се махнеш оттам веднага. Затова всичко продължава с месеци...
Личен извод от "Невидимата война”... нямам. Но е отчайващо, че дори извадена на показ, тази война продължава да осакатява десетки хиляди хора в тъмните сенки на престижните полигони в САЩ. Защото всички пеят "I Don’t Know What I’ve Been Told” и гледат встрани.
... е филм, за който ще започна с извода: "Взирането в очевидното може да ви заслепи за истината”.
Дали съществуват сред нас хора със свръхестествени способности, медиуми, врачки, гадатели, екстрасенси? Според д-р Маргарет Матесън (Сигорни Уивър) – не! Тя вярва и успява да докаже, че всичко необяснимо, магично и свръхестествено е трик, който може да бъде разгадан в контролирана среда, но навън - сред хората, тарикатите съществуват безнаказано, защото експлоатират незнанието на хората и свойството им да не гледат, където трябва.
Това се случва и със зрителя – докато филмът ни отваря очите едно след друго за различни неща, чак накрая осъзнаваме, че едновременно с това е потулвал истината.
...е филмЪТ. Това е историята, която най-много исках да гледам от цялата фестивална програма. Ако следите седмичните TRACKTOP-и, може би си спомняте 21-ия ни TRACKTOP, в който стана въпрос за Сиксто Родригес и филма за него. Тези няколко реда ще ви стигнат до утре – 6 ноември, когато ще ви представим изпълнителя и ще си поговорим повече за документалния филм.
Дотогава "thanks for your time and you can thank me for mine”… (англ. благодаря ви за отделеното време и вие можете да ми благодарите за моето...)
А аз благодаря на So Independent за връзката с "мястото до петното” на 9-и ред и коктейла. Пак да заповядам, предполагам.
