Безрезервна, безапелационна, безкористна, без аналог, без оцветители, понякога дори безпардонна. Толкова много без-думички най-добре описват целия спектър от цветове и нюанси в една конкретна личност СЪС много БЕЗспорни качества. Разговорът на четири очи с нея е леко стряскащ, защото още след първоначалния поздрав разбираш, че срещу теб седи не пърхаща в облаците балерина, а артист, който с лекота изрича истините от живота. И тази лекота е влудяваща, и въздействаща по особен начин за събеседник, дошъл с нагласата да събира цветя от една всъщност тайна градина. Перфектно подредената градина на Маша Илиева.
„Постигнах мечтите – абсолютно всичките“, казва тя. И това е поредният удар, който най-малко очакваш да чуеш от българин за България. Тя не се притеснява да каже, че балетът не е никакъв храм за нея, но вярва, че има мисия, която изпълнява, каквито и да са жертвите.
Маша Илиева – между опита на днешния ден и вечната магия на балета, в търсене на истината, с ясното знание за това какво е щастието – дава отговори, които мнозина търсят по трудния начин, и накрая намират ... безизходицата. А тя е пример за българската мечта, за това как да стъпиш на земята под себе си и – без много „прехвърляници“ – да стигнеш до целта, която преследваш...
На 11 и 12 февруари са представленията на „Спящата красавица“, чиято постановка и режисура е на Маша Илиева, и представя цялото й амплоа - като примабалерина, хореограф, репетитор, педагог и балетен режисьор. С този спектакъл ще бъде отбелязана нейната 40-годишна творческа дейност. От 2009 г. тя е репетитор в Софийската опера и балет, а от 2014 г. – балетен режисьор.
Маша Илиева – за титлите и уважението, за образованието и школата на сцената, за суеверието на артиста, за жертвите в името на професията, за танца като рефлекс, за държавата и нейните хора. И още – кога усеща тялото си в безтегловност, кога казва „За нищо не ставаш“ и защо не може да бъде преходна красотата на движението на тялото. Приема ли балета за храм и дали лекотата е състояние на духа. Определя ли се за бунтар и има ли бунтари сред колегите й. Нападала ли е собственото си тяло и кога болката от танца е била най-силна...
Предлагам да започнем с едно уточнение – да се обръщам ли към Вас с доктор Илиева?
- (Усмихва се – бел. а.) Да, доцент д-р Мария Илиева. И мисля, че изречено по този начин, въобще не е ясно за кого става въпрос.
Моята академична кариера се развива в консерваторията. Много юбилеи ми се събраха, но точно този не съм го празнувала – 20 години преподавателска дейност, които се навършиха преди няколко години... Започнах на половин щат, преподавах само на задочници, но, лека-полека, работата се увеличи. Затова реших, че трябва да поема към някаква академична кариера. Първо ставаш доктор, после доцент... Но при студентите сякаш няма тази практика – да се обръщат към теб според званието. Или може би ние не сме ги научили. Обикновено ми казват госпожо. Чиста работа (Смее се – бел. а ).
Образованието може ли да помогне на артиста, ако го няма зрънцето гениален талант, който да се развие?
- Не. Не може да помогне. Може да попълни някои дупки. Но, ако нямаш това зрънце, което наричаме талант... Може да има необразовани хора, които танцуват прекрасно. Такива примери има в световния балет.
Нашата кариера започва на 17 години и ние нямаме време да правим висше образование или нещо друго. Сега младите учат балетна педагогика, някои записват филология или пиар, или някакви други нови неща.
Самият опит може да те обогати. Нашето образование тече в операта – мястото, в което танцуваме. И опитът, който трупаш, ти дава стълбичката нагоре.
Вие сте магистър по балетна режисура и доктор по детска балетна педагогика. Това надграждане на кариерата ли е или професионална алтернатива?
- Когато се записах да уча бакалавър, получих тези две специалности. След като изкарах магистратурата, записах само балетна режисура. Едното не пречи на другото. С педагогика се занимавам от много млада, в същото време създадох и школата. Така, че трупах опита на гърба си. Малко преди да завърша, вече бях наясно с тази професия.
А когато завърших магистратурата, моментално ме поканиха да преподавам в музикалната академия. Нещата датират доста отдавна и съвсем нормално е човек да прави докторати и всичко останало.
На 2. 02. 2002 г. ставате директор на балета в Операта, а на 2. 02. 2020 е премиерата на Вашата книга „Исторически танци“. Вярвате ли в числата, суеверна ли сте?
- ... и пак на втори февруари, след пореден локдаун, беше големият юбилеен концерт на школата, който преди това изпуснахме заради пандемията...
Не, не вярвам в числата, но ми харесва, че така се случва. Премиерата на първата ми главна роля е на 13 май, може и да е било петък. Но нека да не се оплитаме в такива неща...
Исках и „Спящата красавица“ да е на 2 февруари, щеше да е 2. 02. 2022. Но не можеш да имаш претенции от типа на: „Не ми се играе на пети септември, играе ми се на трети септември“. Когато ти кажат, тогава играеш!
Моите млади колеги си имат разни суеверия. Примерно, някои не си носят цветята вкъщи. Но може да имат алергия или нещо друго (Усмихва се – бел. а.).
Там, където живеех по-рано, имаше една жена, която храни котките. Точно, както в „Малкия Мук“, всички котки се събираха около нея. Имаше едно черно котило и, тръгвайки на работа, обезателно черна котка ти минава път. Отиваш на представление – отново. Така, че, ща не ща, приех го като даденост (Смее се – бел. а.).Те бяха много красиви. Имаше една с изплезен език, природно, така си седеше...
Но, ако се връзваш на такива неща, по-добре не излизай на сцената.
Притеснява ли Ви, че премиерата на „Спящата красавица“ не се състоя на 2. 02. 2022?
- Това е моята най-голяма режисьорска работа. Иначе имам доста постановки с школата и балета. „Спящата красавица“ е грандиозно произведение, което много трудно се осъществява, защото има около 40 деца от балетното училище, 20-30 човека миманс, ангажиран е целият балет, както и няколко дечица от школата.
Освен това, е доста трудно за изпълнение от солистите. В реда на шегата, това не ми е била най-любимата роля – на принцеса Аврора, именно защото е много тежка физически, и изисква много сериозна подготовка.
В „Спящата красавица“ Марта Петкова е с Емил Йорданов, а Боряна Петрова – с Цецо Иванов – в двата състава. В ролята на феята е Венера Христова, която през последната година направи голям скок в кариерата си. За всички останали роли се готвят съвършено млади изпълнители.
Марта Петкова ли е най-изявената ни балерина в момента?
- Да, наистина. Тя е най-изявената в момента. Изрядна. Оценена е. Така, че най-голямото име е Марта в момента. Истина е.
Преди време разказвахте как баба Ви Ви е водела на художествена гимнастика, на стадион „Славия“. Била сте малка и много слабичка, и не сте се справяли много добре. Тогава казали на майка Ви: „Вземете си я, за нищо не става“. По-късно, като голям човек, случвало ли Ви се е да чувате тези думи за себе си?
- (Замисля се – бел. а.) Аз заминах да уча в Русия като особено талантливо дете, което „за нищо не става“. Там много обичат този тип стимул – „Ничего из тебя не выйдет, но продолжай“ (От теб нищо няма да стане, но продължавай – бел. а.). Но лично мен това не ме е стимулирало да хвръкна, но пък съм свикнала да го чувам...
В едно интервю голямата руска балерина Светлана Захарова разказваше за много известна педагожка от Перм, която биела децата и непрекъснато ги обиждала. Има и други, казва тя, които те гладят по косичката и ти казват „Браво! Много добре“. Къде е истината, пита Захарова.
Аз сигурно цял живот търся тази истина. Казвали са ми, че съм много добра, казвали са ми и, че за нищо не ставам. Нито едното помага, нито другото. Казвайки ти, че си много добре, можеш да се самозабравиш. Аз съм доволно критична към себе си. Като погледна първите си записи, виждам, че нищо не ми е било добре. Затова повече ме е страх от похвалите...
Аз съм зодия Дева, самокритична съм, но съм критична и към другите, което не всички го обичат.
А случвало ли Ви се е да кажете „За нищо не ставаш“ на дете от Вашата школа?
- Ако съм го казвала, е било в изблик на емоции. Не мога да кажа, че не съм казвала такова нещо никога през живота си. Може и да съм го казвала... Опитвам се да има равновесие. „За нищо не ставаш“, но след малко казваш: „Браво, това го направи много добре“.
Тези думи са доста страшни... Дори когато виждам, че не става за нищо, не мога да си позволя да го кажа. Не искам да казвам „За нищо не ставаш“...
Много бих искал да Ви върна мислено на сцената. Кога усещате тялото си в безтегловност?
- Сега вече не мога да го усещам в безтегловност. То е ясно. Спрях да танцувам през 2009 година.
Когато гледам колежките, които подготвям, си представям, че и аз мога така... Но когато се наложи да покажа нещо, разбирам, че не мога да го покажа... Защото, с времето, нещата са отишли в друга посока. Мускулите са отслабнали и теглото е друго, и възрастта си е възраст, и дори може да стане опасно, ако искаш да покажеш нещо...
Но наистина, когато ги гледам на репетиция, или на сцената, си представям, че това съм аз...
Това усещане на щастие ли е или чувството не е чак толкова силно?
- (Замисля се – бел. а.) Усещане на щастие е, когато се е случило нещо свръх. Когато е ежедневие, не е щастие или нещастие, а просто животът върви... В един ден могат да се случат неща, на които се радваш, а в следващия момент нещо може да те натъжи...
Защо не може да бъде преходна красотата на движението на тялото?
- Трябва да се върнем ужасно много назад и към това, за което става въпрос в книгата ми „Исторически танци“. Историята на танца, на движението, започва както при всички науки – още в древни времена. Хората са танцували около огъня, в пещерите, молели са някакви божества за дъжд. Тогава са първите танцови стъпки. Оттам-нататък танцът започва лека-полека да се усъвършенства – древен Египет, древна Гърция, древна Индия, Китай... Култ към танца съществува при всички народи, както и стремеж движението да бъде по-съвършено. Естествено, ние смятаме, че нашият балет е най-съвършеното нещо, защото движенията стават в канони.
Доста е трудно, колкото и на хората да им изглежда лесничко това пърхане по сцената. С много труд се постига тази лекота. Аз искам да предам моите знания на някой друг, като се надявам, че този друг ще ги предаде на следващия. Затова смятам, че винаги ще има култ към движението.
Замислих се за индийските танци, които са много красиви, но там, образно казано, има един милион позиции на ръцете. Те дори имат определени движения с веждите и с очите, които нещо означават.
В балета „Баядерка“ родители дават 5-годишните си момичетата на храма. Те са били танцьорки и жрици, и са развличали хората по време на тържества. И родителите са били щастливи, че детето им е в този храм – че ще се научи на танци и песни. А то повече не излиза оттам, обречено е на храма...
Така ли се чувствате и Вие спрямо балета, ако го приемем за храм?
- Ние използваме това клише и казваме, че сме в храма на изкуството. Ако ме питате мен, никакъв храм не ми е балета (Смее се – бел. а.).
Но може би пак трябва да се върнем към думата щастие. Това е един живот, посветен на едно нещо, което си избрал още като дете. Да, може да направим паралел с индийските баядерки, но не се чувствам чак толкова закопчана за храма. Имам и други интереси. Ето, започнах с доцентура, може би в бъдеще ще има и професура...
Преди малко споменахте лекотата. Това не е ли състояние на духа, което остава и след физическото му изчезване...
- Някои хора постигат лекотата, защото имат голям скок или много добра вродена координация. Има други, които постигат нещо след много работа и упоритост. Аз съм от първите. Не съм се мъчила ужасно, за да постигна голям скок. Но това трудно се предава, защото идва от само себе си...
Състояние на духа е, когато си на сцената и се отдаваш на ролята. Тогава не си ти, а някой друг. Дори може да си болен и да ти мине за времето, в което танцуваш.
Някога „нападали“ ли сте собственото си тяло?
- Това е ежедневие, докато танцуваш и репетираш. Не съм се нападала, за да се нараня (Смее се – бел. а.). Постоянно се е налагало да преодолявам нещо, защото не може без тренировка да излезеш на сцената. Не е като да седнеш на масата и да си преговориш ролята.
Рефлекс ли е танцът?
- Рефлекс е, когато едно малко дете чуе музика и започне да маха с ръчички. Или когато едно момиченце започва да се върти в кръг и родителите решават, че трябва да стане балерина. Оказва се, че и това е рефлекс... (Усмихва се – бел. а.).
Кога болката от танца е била най-силна?
- Когато не е от танца, а когато не ти дават да танцуваш. Тогава е болката... Това е страшното...
Затова, когато танцуваш, ако искаш, преодоляваш всякакви болки, освен нетърпимите... Мисля, че няма представление, което да не е свързано с болка.
Но, както казаха руснаците, аз имам добър апарат и не съм била чак толкова травмирана... Стегнати мускули, хубави стави, затова не съм имала някакви „вечни“ болки.
Говори ли Ви се за жертвите в името на професията, и дали са си стрували тези жертви?...
- Ако говорим за нормален човешки живот, ние нямаме нормален живот. Повечето време си с колегите, отколкото с близките хора у дома. Трудно може да те издържи някой партньор. Затова наистина трябва да намериш подходящия човек, който знае и разбира, че такава е нашата работа. Затова в нашата сфера връзките много често са между колеги – защото нон-стоп сме заедно.
Но всичко това има смисъл – когато хората идват на спектакъла и си спомнят за моите танци и за моя балет, когато други хора идват за първи път на балет...
Мисля, че имам някаква мисия, която изпълнявам, каквито и да са жертвите.
Имате ли недовършен танц?
- Много. Много. Ако говорим за сценичния живот. Има много роли, които съм мечтала да срещна, но, така или иначе, не се е случило. След края на активната ми кариера не се намери хореограф, който да пожелае да работи с мен нещо по-различно. Може би и аз не съм търсила...
Но ако говорим в непреносния смисъл за недовършен танц, даже участвах в един балет пантомима на Вельо Горанов. Там играх Смъртта (Смее се – бел. а.).
Ако говорим в преносния смисъл, може би всеки човек има някъде по пътя си незавършен танц... Няма да конкретизирам какво точно имам предвид... Ако бъдем ужасно конкретни, ще свършим с това, което играх при Вельо Горанов. (Смее се – бел. а.). Така, че да не правим разни прехвърляници, за да не предизвикваме съдбата.
Наричат Ви различна и бунтар...
- Била съм...
Виждате ли сега такъв човек в балета?
- О, да. Колкото щеш! Да се бунтуваш е лесна работа, по-трудно е да изпълняваш правилата и да си дисциплиниран.
Може да съм била някакъв бунтар... Наскоро гледах видео от първите ми години. Докато ми говори педагогът, аз дори не смея да се обърна с гръб към него, ходя и се тътря назад. Защото, да се обърнеш с гръб към него, граничи с невъзпитание...
Вече няма за какво да се бунтувам. Дори не съм маниакално упорита, за да си постигам нещата. При мен всичко се случва много трудно. Така беше и с доктората, и с доцентурата, и с книгата, докато я напиша...
Слушам Ви с огромно внимание през цялото време и не мога да разбера едно нещо... Помогнете ми... Сега, днес, харесвате ли се като човек, като личност?...
- (Замисля се – бел. а.) Просто си мисля, че постъпвам правилно, когато правя нещо. Не се харесвам. Не. Не като човек, а като цяло. Но това е отделен въпрос...
Смятам, че съм достатъчно морална, възпитана, имам много знания в моята област, не се бъркам в чужди. Най-вероятно ще остана такава. Стигаме до това, че който не ме харесва... (Замисля се – бел. а.).
Гледам мои приятели, които са вегани или искат да се самоусъвършенстват... Е, аз нямам такива задачи пред себе си.
Това като извращение ли го приемате?
- Въпросът е кое от двете приемаме за извращение (Смее се – бел. а.). Харесвам хората, които се поддържат, но аз нямам време за това. Нямам време, нямам желание, уморена съм, болят ме краката, не мога да ходя... Човек сам избира начина, по който да живее.
След като не пречиш на никого, не нарушаваш никакви правила, помагаш на другите с каквото можеш, защо трябва да е извращение?... Или в нашия свят вече, ако си нормален, което е много относително... (Замисля се – бел. а.)
Харесва ли Ви държавата, в която живеете, и хората, с които всеки ден общувате или се разминавате на улицата...
- Хората ми харесват. Държавата е чудна! Имаше едно еврейско проклятие: Пожелавам ти да живееш в интересни времена. Май живеем само в интересни времена.
Но въпреки всичко, аз в тази държава си постигнах мечтите – абсолютно всичките! И не мога да плюя държавата си. Аз съм избрала да живея в нея. Така, че тези неща, които се случват с политиката, понякога ме дразнят, но не съм от хората, които излизат на площада.
