Класа, грация, финес, изразителност, детайл, химия, емоция... Може да се каже, че в момента тя е единствената българска балерина – не само заради успешната си кариера, но и заради начина, по който изглежда, говори и се държи. Заради аристократичността. Заради излъчването си. И заради красотата, която при нея е с много измерения.
Когато влиза в театъра, преди близо близо 20 години, една от основните забележки към Марта Петкова е, че има много грозни ръце... Дълъг път и самурайска самоподготовка предшестват днешната примабалерината с най-красивите ръце в България. И това като че ли е най-изумителната част от пиршеството за сетивата, което тя устройва на сцената.
И може би няма по-пленителна гледка от това да срещнеш Марта на улицата след престой в чужбина – да преживееш начина, по който тя вдишва аромата на България, нейния въздух и познати улици. Просто е – тя обича всяка стъпка на тази земя и се чувства много щастлива тук. „Сигурно ще мога да живея и на друго място, но не искам“ - колко от нас могат да кажат това днес?... Затова няма високопарност, а само безпогрешен майчински инстинкт в думите, че тя е благородна, изящна, стъклена...
Часове преди да се качи на сцената на късноантичната крепост Цари Мали град в „Зорба гъркът“ и „Кармина Бурана“, Марта Петкова разказва за пътя си в балета, за семейството и 12-годишната си дъщеря, за прочутия си баща и общите им планове, за легендите, с които е работила, за партньорите в танца, защо не напуска България и за точния момент, в който трябва да слезе от сцената...
Вече 18-а година сте в трупата на Софийската опера и балет. Може ли да подредите пет неща във възходяща градация, през които e преминал пътя Ви на тази сцена?
- Първо, много е стряскаща тази цифра... Но хубавото е, че аз влязох като ученичка и бях съвсем малка, когато започнах да трупам опит и стаж.
През много неща съм минала, но ако говорим само за хубавите, то, определено, самото ми постъпване в операта е едно от тях, след това – когато започнаха главните роли, когато станах примабалерина, гастролите в прекрасни театри със световноизвестни балетисти и, естествено, семейството ми, което е на първо място и което винаги е било до мен през тези години.
Държите много на семейството....
- Семейството е един двигател, който е неминуема час за успеха и спокойствието на всеки човек. Моето семейство е била до мен при всяко едно решение, независимо дали го одобрява ли или не. На него дължа всичко – като се започне от възпитанието ми от съвсем малка. Затова много обичам родителите си и съм им много признателна, че съм стигнала дотук, благодарение на тях.
Историята обаче познава много самотни гении, израснали без подкрепа...
- Каквото съм могла да направя, съм го направила, но има много моменти, в които родителите ми са ме побутвали. Така че те определено са зад мен във всяко едно отношение...
През октомври 2019 г. танцувахте в премиерния за Норвежката опера и балет спектакъл „Баядерка“ – постановка на легендарната Наталия Макарова. Ваш партньор бе Кимин Ким, звезда на Мариинския театър. С него в началото на тази година се срещнахте пак в „Баядерка“, но в Софийската опера. Шок ли е срещата с имена от такъв ранг?
- За мен беше огромен шок... Защото съвсем наскоро намерих една снимка с Макарова. Била съм съвсем малка, може би на около 14 години, а тя е била жури на балетния конкурс във Варна. Тази снимка с нейния подпис стои в рамка. Сега, връщайки лентата, си казвам: Боже, какво нещо е живота! Никога не съм предполагала, че изобщо ще стигна дотам – да работя с нея. Тя е огромна фигура и името ѝ носи страхопочитание и респект, а работата с нея е зашеметяваща и страхотна.
Какво е да имаш добър партньор на сцената?
- Това е изключително важно. На 80 процента разчитам на партньора ми. Аз съм в неговите ръце... Танцувам предимно с Никола Хаджитанев, но често играя и с Емил Йорданов, и с Цецо (Цецо Иванов – премиер солист на Софийската опера и балет – бел. а.), които също са много добри.
Мога да кажа, че българските партньори по нищо не отстъпват на звездите, с които съм танцувала. Аз винаги съм била изключително взискателна към партньорите си, което смятам, че също е допринесло да се развиваме взаимно.
Когато имаш добър партньор, танцът се лее, не усещаш никакви кривини и дискомфорт, допълвате се емоционално, усещате танца по един и същи начин, чувате музиката по един и същи начин.
Когато вкусовете се допълват, също е много приятно. Защото хората са различни и вкусовете им са различни. Понякога аз искам да направя един детайл по един начин, а партньорът – по друг начин. Тогава трябва да се правят компромиси. Когато гледате в една посока, се работи много лесно.
Какво е да имаш неподходящ партньор на сцената?
- Пълен ужас. (Смее се – бел. а.) И с такива съм танцувала. Много е мъчително. И работата е мъчителна, и изобщо не успяваш да се насладиш на танца, защото си в постоянно напрежение и притеснение дали всичко ще е наред. Полагаш много повече физическа сила, отколкото когато ти е комфортно и удобно.
Имала съм партньори, които са били такива примадони, че не аз съм била балерината, а все едно са те (Смее се – бел. а.). Винаги спират по време на репетиция, недоволстват... Много е неприятно.
За щастие, тук, в България, балетистите са страхотни кавалери и джентълмени. Затова у нас проблеми никога не съм имала с партньорите си...
Затова ли не напускате България?
- (Смее се – бел. а.) Една от причините може би е това, да... Но причините са много. Аз съм труден човек, труден характер. Родолюбец съм. Обичам много страната си. Все се надявам, че нещата ще са по-добре, особено в сферата на културата и изкуството.
Има ли някакви несъвършенства този Ваш постоянен и сякаш съвършен партньор Никола Хаджитанев?
- (Смее се – бел. а.) Ооо, всеки има несъвършенства. С него сме преминали един много дълъг житейски път. В залата не всичко е цветя и рози. Имали сме изключително много тежки моменти. Много често съм плакала, той много често ми се е сърдил, спирал е да ми говори. И аз съм излизала от залата, и той е излизал... Понякога работата върви по-трудно.
Обикновено, около спектакъла „Лебедово езеро“ напрежението при мен винаги взима предел и успявам да го изкарам извън нерви. Така че той е изтърпял много от мен. Аз много го обичам и той мен също ме обича.
Трудните моменти обаче са само по време на работния процес. Той ме познава много добре, което е чудесно, когато сме на сцената. Защото излезе ли непредвидена ситуация, знае как аз ще реагирам и никога не го изненадвам.
Казвате, че се наслаждавате на всяка своя стъпка на сцената... Възможно ли е да има балетист, който да не изпитва наслада от танца? Що за човек би бил той?
- Аз хвърлих много години труд в залата и бях до такава степен вглъбена във всеки детайл, във всяко движение, че сякаш удоволствието оставаше на заден план. Аз съм перфекционист и исках всичко да е перфектно.
Когато натрупаш нужния опит и изиграеш толкова много спектакли, когато вече имаш самочувствие и наистина осъзнаеш, че си добър – идва моментът на пълната наслада. Тогава наистина нямаш търпение да излезеш на сцената и наистина се радваш всеки миг...
Сигурна съм, че няма човек, който да играе балет, без да го обича. В нашата група сме около осемдесет човека и всеки от тях е в залата, защото страшно много обича балета. Балетът е като наркотик – до такава степен може да те зарази.
Знам, че баща Ви присъства на почти всяко Ваше представление? Това ли е най-големият подарък, който може да направи един баща?
- Не мисля, че това е подарък. Той го прави, защото има нужда от това. Гордее се с мен, естествено.
Много пъти съм казала на семейството си да не идва на дадено представление, но те ми отговарят: „Ние не идваме заради теб, а защото имаме нужда от твоя танц и сме щастливи, когато те виждаме на сцената“. Никога не им омръзва да гледат. Баща ми ми е казвал, че се преражда чрез мен на сцената...
Явно, сцената му липсва след толкова години, на които е живял на нея. Сега, чрез мен, продължава този път...
Някога страдала ли сте от това, че сте дете на известна личност?
- Не. Никога не съм имала този проблем. Единствено съм страдала от това, че ме мъкнеше по участия – на „Златния Орфей“ и на разни турнета... И си спомням, че все висях в гримьорните, а съм била много малка. Страдала съм от това, че е отсъствал дълго от вкъщи с месеци, бил е по турнета и ми е липсвал...
Така и не разбрах коя е любимата Ви песен на „Трамвай №5“?
- Защото никой никога не ме е питал... Любимата ми песен е „Слънчево момиче“. Все си мисля, че е писана за мен тази песен (Смее се – бел. а.), но никога не съм питала баща си.
Кога ще запишете дует с него?
- Няколко пъти започвахме да го записваме... Това е една стара песен от репертоара на „Трамвай №5“, която решихме да изпеем двамата. Балада е, но няма да ѝ кажа името (Смее се – бел. а.). Направихме няколко репетиции, но все не ни остава време да направим и запис. Но задължително искам да го реализираме това нещо. Идеята е да сме заедно и да се насладим на момента.
Танцувала ли сте на песните на „Трамвай 5“?
- Не... Танцувала съм два пъти по време на техни концерти, но на друга музика.
Танцувате обаче в клип на „Б.Т.Р.“ и там сте ангел с крила. Мислех си какво би бил ангелът без крила, може би като балерината без ръце?...
- Ръцете са една от най-важните части за танца... Няма балет без ръце...
Този клип беше много голямо изпитание, крилата бяха изключително тежки и снимахме много часове, защото аз едва ги вдигах. След няколко маха ръцете ми окапваха, но пък бяха много красиво изработени.
Неслучайно Ви попитах за ръцете, защото според мен Вие сте може би единствената играеща в момента българска балерина, която движи ръцете си по неповторим начин. Как се постига това съвършенство?
- Учи се. Когато влязох в театъра, една от основните забележки на всички мои преподаватели беше, че съм с много грозни ръце и много лошо научена в училище. Затова отделих доста години само на ръцете си. И сега всеки път, когато някой ми каже, че има много красиви ръце, това за мен е най-хубавият комплимент. Защото сама съм минала по този път и съм направила тази корекция...
Това ли е наистина най-хубавият комплимент, който сте получавала?
- (Замисля се – бел. а.) Затруднихте ме с този въпрос. Не знам... Сега се сещам как миналата седмица се разхождахме с Никола (Никола Хаджитанев – бел. а.) във Варна. Вървим по главната улица, една жена ни изпревари, обърна се към мен и каза: „Прощавайте, ще ми кажете ли как мога и аз да имам толкова красиви и елегантни крака като Вашите?“. Никола отговори вместо мен: „Ами, играйте балет“. Жената се изчерви цялата и каза, че дори имала билет за „Лебедово езеро“, но не могла да ме познае. Стана ми много мило...
Като говорим за красиви крака, за красиви неща, коя е най-красивата дума, която са Ви казвали?
- Майка ми понякога казва, че изглеждам много благородно на сцената... Харесвам тези думи – благородна, изящна, стъклена. Явно, тя така ме вижда...
С каква музика разпускате?
- Слушам всякаква музика. И българска музика много обичам, поп, рок, джаз, хип-хоп, техно. Всичко, без чалга. Не робувам на конкретен стил.
Дъщеря Ви Борислава вече е на 12 години? Започна ли тя да Ви учи на разни неща?
- Да... Ние взаимно се учим през последните години. Тя е много по-различна от мен, но също е много целенасочена и борбена. Изключително нетърпелива е, което е странно, защото аз съм учена на търпение години наред.
От нея се уча да не забравям да се радвам на малките неща, на които тя се радва. Когато види мравка с трохичка, например, прави път и се радва. Давам си сметка, че това са много хубави моменти, на които не отдаваме значение в забързаното всекидневие.
Как изглежда една идеална майка през очите на една идеална дъщеря?
- Едва ли има идеална майка и идеална дъщеря. Не знам... (Замисля се – бел. а.). Аз лично съм възпитавала много строго детето си. Не че аз съм възпитавана така. Даже моята майка ми е казвала, че съм прекалено строг родител. А това е може би заради моето възпитание в балетното училище. Малко сме като спортистите. Израстваме като вълци единаци, защото всеки е концентриран в себе си и в своето.
Дъщеря ми се радва, че съм много млада (Смее се – бел. а.), постоянно се хвали аз на колко години съм (Продължава да се смее – бел. а.).
Покрай балета кариерата Ви е имала допирни точки и с модата, и с поп музиката, и с театъра. Има ли мечтани точки, до които все още не сте успяла да стигнете?
- Да... Много искам да се снимам във филм или сериал. Това е една мечта, която дано се осъществи. Представям си, че съм на снимачната площадка, че уча реплики, а не стъпки (Смее се – бел. а.). Много искам да се потопя в това поприще...
Казахте, че обичате много България. Има ли място, заради което бихте се връщала от всяка една точка по света?
- Няма точно определено място. Аз много пътувам навън и през по-голямата част от годината ме няма. Всеки път, когато се прибирам, вдишвам въздуха, тръгвам по познатите улици. Всички хора ми се струват познати, всеки един светофар ми е любим... Просто обичам всяка стъпка на тази земя и се чувствам много щастлива тук. Сигурно ще мога да живея и на друго място, но не искам...
Тази любов към България от семейството ли идва?
- Семейството искаше да ме изкара извън страната – още като малка. Имах много хубави предложения да продължа да уча къде ли не. Но те искаха, а аз не исках! Сестра ми е същата като мен – пробва се да поживее във Виена, но се оказа, че не е за нея.
Извън балета, работата и семейството, какво движи един толкова енергичен човек като Вас?
- Движещата сила е любовта и любовта към изкуството, и затова балетът е превзел моя живот. Моята половинка още преди години ми каза: „Ти не се усещаш, но работата те е превзела цялата. Там не можеш да пропуснеш нищо, нито един детайл“...
Надявам се, в един момент да си кажа: Наиграх се, натанцувах се! Често съм си мислила за момента, в който ще сляза от сцената. Не искам това да е ужасяващ момент за мен... Представям си, че животът ми ще продължи да бъде тясно свързани с изкуството.
Мисля, че ще мога да предам опита си на децата, на колегите си, на хората, които искат да танцуват. Реалист съм за себе си, знам как изглеждам и се надявам това чувство за мярка да остане и в бъдеще.
Балетът е изкуство за младите. Затова е хубаво човек да слезе от сцената в точния момент.
