„Ако бях музикално произведение, щях да съм „Кройцерова соната“. Ако бях композитор, щях да съм Моцарт. Ако бях темпо, щеше да е алегро. Ако съм герой от роман, това е Конрад от „Свещите изгарят докрай“ на Шандор Мараи“...
Еманюел Паю нарича себе си стар човек, който обича да бъде дете – и това сякаш е ключът към „музикалната“ част на неговата душа. И не само. Той създава с флейтата почти илюзионистичен ефект и звук, който отеква дълго в съзнанието. Заради романтиката, контраста, хармонията, цветността и, разбира се, виртуозния подход към изпълнението.
Клаудио Абадо, Пиер Булез и Даниел Баренбойм са само част от неговата творческа биография, в която, по собствените му думи, всичко винаги е било акт на освобождаване и на изразяване. Разговор между музиканта и публиката, в който приоритет имат модулациите, промените, обрата, еволюцията на звука, неговата интензивност и плътността, но не и „чистотата“, която всъщност е илюзорно понятие.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
„Чистотата, сама по себе си, не е нещо, по което копнея или го търся“, казва Паю и сякаш нарочно, като с четка, размазва детайли от картината, която току-що е нарисувал. А зад усмивката и лекотата, с която комуникира – на сцената, пък и в живота – стои дълъг и изпълнен със смисъл път, който еволюира, без да ескалира. До ден днешен.
Еманюел Паю, в разговор с Даниел Димитров – за съседите от горния етаж, отключването на любовта към флейтата и личния избор, за фламенкото и свободата да свириш това, което харесваш, за експериментите и „чистотата“ на музиката, за „диалога“ с композиторите от миналото, за живота без флейта и усещането за дом.
Г-н Паю, разкажете за фамилията си – откъде идва и какво означава. Интересувате ли се от тези неща, по принцип?
- Да. Паю е от швейцарско-френски произход, от северната част на Швейцария и областта около Лозана, където близо 4000 души носят това име, както и още 2-3 хиляди човека, предимно в Западна Европа, Канада и Америка. В стари времена фамилиите са имали свои емблеми и знаци, за Паю това е бил паунът. Изглежда, Паю е свързано по някакъв начин със старо име за това животно, или със звука, който той издава. По всяка вероятност, така са се образували фамилиите Фокс – от лисица, Мюлер или Милър – от вятърна мелница. Хората са се обозначавали с това, с което най-силно са свързани. Така че това е произходът на моето име. Аз самият съм с френско и швейцарско гражданство, но моето семейство се мести доста често през годините, затова израснах в чужбина, и то в различни страни.
Жив и здрав ли е съседът, който 5-годишен чувате да свири?
- О, да. Определено, поддържахме връзка с моя бивш съсед, който беше и първият ми учител, както и неговият баща. Той, за съжаление, почина наскоро, беше над 90-годишен. Старая се да виждам със семейството – винаги, когато имам път към Рим. За мен това е нещо много лично, защото срещата с тях промени живота ми.
Любопитно е, че съседите Ви свирят също на виолончело, пиано и цигулка. Защо флейта? Не харесвате ли другите инструменти?
- Аз самият не идвам от музикално семейство, но когато чух звука на флейтата нещо в мен се отключи, прищракна и ме накара да се влюбя в това, което слушах... Било е въпрос на инстинкт. Но с моето израстване в музиката и натрупаните знания, имам съвместни изпълнения с цигулка, виолончело и пиано. Наслаждавам се на тези инструменти, за които има страхотен репертоар, на който понякога дори правя свои транскрипции. А флейтата?... Бях дете и бях толкова развълнуван от нея. Беше просто проблясък...
А как флейтата се оказа по-силна от фламенкото, първата музика, която чувате и обичате? Връщал ли сте към фламенкото? Опитвал ли сте да свирите фламенко с флейта?
- Да... Това беше в периода, когато живеехме в Испания и посещавахме фламенко вечери и представления. По това време, все още нямаше бум на туристи, защото беше в края на диктатурата в Испания. Преживяването беше много истинско, усещанията бяха много силни... Това беше първата ми и единствена дотогава среща с музиката. Не познавах нищо друго.
След като опознах тази музика, реших да се занимавам с друг жанр.. Тогава имаше фестивал на храната в Севиля, където съм свирил с много колеги, включително и фламенко. Направихме някои аранжименти заедно и се получиха красиви парчета. Наистина ми е доста забавно, когато се връщам към корените си...
А въобще почитател ли сте на тези опити – с флейтата, например, да се изпълнява нетипична за този инструмент музика?
- Аз съм от хората, които свирят това, което харесват. За мен няма особено значение как някой нарича дадена музика. Ако с инструмента мога да го накарам същата тази музика да звучи и да пее, тогава всичко е наред. Това е моят подход. За мен граници няма. По-скоро, всичко е въпрос на вкус... Има неща, които харесваме, намираме ги за добри и с удоволствие ги поднасяме на хората. Няма значение за кого е написано, в кой период и от коя култура идва. Ако искам да изразя ентусиазма и въодушевлението си от това, аз го направя с моите инструменти...
Със симфоничния оркестър на Базел започвате работа на 19. Не е ли твърде потискащо да работиш на пълен работен ден, на тази възраст? Не убива ли любовта към професията?
- Не и в моя случай (Усмихва се – бел. а.). Тъй като в първите години не бях на пълен работен ден, а на непълен, и ми даде възможност да се развия в нещо, в което нямах много опит – а именно, свиренето с оркестър. Това беше добра основа, тъй като след няколко години се присъединих към Берлинската филхармония. Реших да не специализирам в едно или друго нещо, а да получа знание за други инструменти – за да мога да разширя обхвата на флейтата. Този опит беше много полезен, предвид все още крехката ми възраст. Никога не съм се чувствал част от системата или като в затвор, изпълнявайки музика. Винаги е било акт на освобождаване и на изразяване...
Вие сте щастлив човек.
- Да, така е. Благодаря Ви, че го казахте.
Помните ли какво беше първото Ви впечатление от Клаудио Абадо?
- Първата среща беше в деня на прослушването, когато получих работата в Берлин. Той беше изненадан, че му отговарям на италиански. По това време, Абадо бе току-що назначен за главен диригент на Берлинската филхармония (1990 г. – бел. а.). Преди това, той е бил във Виенската опера (1986-1991 – бел. а.), основател е на камерния оркестър „Густав Малер“, на Младежкия оркестър на Европейския съюз и има още много проекти. Така че той беше диригентът с главна буква, светило за младите музиканти.
Като човек беше много, много дружелюбен и много отворен към нашите предложения и енергия, към блясъка, който младите хора внасят в правенето на музика. Тогава той, без много думи, координираше целия процес и работата, и интегрира много млади и нови хора в оркестър, воден доскоро от Караян (В Берлинската филхармония Клаудио Абадо наследява поста на Херберт фон Караян – бел. а.).
„Това, което мога да кажа е, че не търся непременно чистота“, казвате Вие. „Неговата флейта е едновременно чувствена и мъжествена, във всеки случай лишена от лекотата, която често се свързва с нея“, казва за Вас композиторът Филип Манури. Променя ли се представата Ви за „чисто“ свирене през годините?
- Убеден съм, че има еволюция в начина, по който един музикант свири. Има еволюция в начина, по който чува. Аз лично не чувам това, което чувах преди. Също така, не искам да свиря по начина, по който свирех в началото на моята кариера, или когато бях студент. Сега всичко е въпрос на баланс, не толкова на енергията, а на изразителност и ефективност. Когато бях по-млад, това изобщо не беше приоритет...
Някои хора казват, че свиря по-чисто от тях, а според други – по-малко чисто. Зависи от обучението и от традицията. Аз имах много учители, от различни школи, в много различни страни. И винаги се опитвам да съчетавам всичко това в работата си – то е като да избираш различни подправки, с които да овкусиш ястието.
Така че чистотата, сама по себе си, не е нещо, по което копнея или го търся. Опитвам се да намеря модулациите, промените, обрата, еволюцията на звука, неговата интензивност и плътността, което е далеч по-интересно. Говорим само за звук, но има толкова много други аспекти при свиренето на инструмент и правенето на музика. Преди всичко това е фактът, че правенето на музика е заедно с други хора...
Но, да, флейтата не е „чист“ инструмент, по отношение на звука. Има такива, които са по-близки до компютърното звучене.. Ако това е чистота, значи аз не разбирам от нея. Определено, не съм добър защитник на „чистотата“ в музиката (Смее се – бел. а.).
Коя партитура Ви е измъчила най-много през годините?
- (Замисля се – бел. а.) Зависи... През последните 15-20 години се интересувам от най-актуалните творби за флейта. Обичам да откривам нови партитури и да изучавам работата на композитора, който започва на лист бяла хартия и след това нанася редица указания за оркестъра и за флейтата, за да могат да си паснат със замислената от него идея. Намирам това за очарователно. И, докато работя с живи композитори, имам усещането, че мога да вляза в някакъв диалог с композиторите от миналото. Също така, когато се занимавам с по-стара музика, това е един много проницателен начин да навлизаш в музиката като цяло. А изследването на новата музика ми помага да изследвам стара музика от гледната точка на нейния автор.
След всичко, което сте изсвирил, остават ли несбъднати мечти в музиката?
- Все още имам апетит и желание да свиря колкото се може повече музика, особено камерна. Имам голям репертоар, който изпълнявам на концерти, и бих искал да го запиша в трио с флейта, виолончело и пиано, например, но също и с духови, и струнни инструменти. Имам духов ансамбъл във Франция, с който бихме могли да го направим, заедно със струнен квартет или квинтет. Имам планове за концерти до 2029 г. Виждате, пълен съм с проекти. Затова трябва да кажа, че най-важното е да съм здрав и все още да мога да свиря на флейта.
След пет години навършвам 60 и може би ще е време да започна да мисля повече за педагогическата дейност. Аз и сега обучавам неколцина студенти като гост професор, но това не се случва достатъчно редовно, за да се нарече преподавателска работа.
Звучи като нещо важно за Вас...
- Става все по-важно, да. Иска ми се да разкажа на децата – не само какво правя и как го правя, но и за начина, по който съм стигнал донякъде и след това съм отишъл по-нататък и съм надградил.
„Вярвам, че започваме истински да владеем инструмента, когато успеем да оставим настрана техническите въпроси, които той ни налага“, са Ваши думи. Приключи ли тази „борба“ за Вас?
- Не съвсем. Не... Напротив, започва физически, и ще става все по-важно за мен да съм подготвен и да се справям с нещата. През пандемията, когато концертната дейност замря, за мен беше много полезен период за моето свирене – за да изчистя нещата. Практикувах и усъвършенствах това, за което преди не ми стигаше времето – в натоварения живот, с много срещи, репетиции, пътувания и куп други неща от ежедневието.
Така че фокусът върху действителното овладяване на инструмента е нещо, което изисква постоянно внимание. Разбира се, човек расте върху основата, създадена до 20-25-годишната му възраст. Затова има опасност да се наложи да излезеш извън зоната си на комфорт. И това е нещо, което аз обичам да правя. Знам, че трябва да съм все по-добре подготвен, за да стигна до опасната зона и да я преодолея.
Флейтата ли е нещото, което най-често държите в ръцете си? Какво Ви отпуска извън музиката?
- (Смеем се – бел. а.) Флейтата е моят ежедневен и неизменен спътник от 1989 г. насам и определено е преминала през всички приключения, заедно с мен.
Обичам да споделям трапезата, вкусната храна и интересните разговори с хора, особено от други култури – за да разширя знанията си и впечатленията си от съответното място. Обичам да се разхождам в градска среда, да откривам архитектурата, да посещавам изложби и музеи. Това е едно от любимите ми занимания по време на турне, заедно със самото представяне на сцена.
Обичам да си правя ски ваканции. Чистият въздух, снегът и тишината на природата през зимата е нещо, което обичам да споделям и със семейството си – ценно време за всички нас. Обикновено, такава почивка започва с много въпроси без отговори, свързани с работата ми. И обикновено след почивката, нещата се изясняват – знам какво искам, как да изглежда, как да го направя. Съзнанието ми е много по-ясно. Така че това е и вид терапия.
През повечето време живея в Берлин, където свиря с Берлинската филхармония. Ние също ходим на много турнета, но съм там от четири до шест месеца в годината.
В едно интервю казвате, че се чувствате у дома си навсякъде. Чудех се къде е най-силното усещане за дом...
- Избраният от мен дом е Берлин. Но семейството ми идва от Швейцария и Франция. Живяхме в различни страни – Италия, Белгия, Франция и сега – Германия. Но аз наистина обичам да пътувам, обичам турнетата, диалозите с други култури и други музиканти, и това се предава от моите родители, и сега – на моите деца.
За четвърти път се в България. Успяхте ли да натрупате някакви впечатления?
- Тук има невероятни изпълнители и много интензивна музикална сцена. Имате редица фантастични цигулари, а знаем колко труден е този инструмент.
Има много млади хора по улиците на София. Срещам едно отворено общество и хора, които изпитват радостта да правят музика заедно. Тук са родени едни от най-добрите певци и спортисти, хора с невероятни способности и се усеща, че обществото се гордее с тях.
Все още не съм свирил с български музиканти извън България. Но помня Чакъров, който си отиде много бързо (Има предвид големия български диригент и цигулар Емил Чакъров, 1948-1991 г. – бел. а.) Той беше фантастичен музикант и диригент. Спомням си прекрасни изпълнения с него в Брюксел, в националната опера. Тогава за първи път свирех в оркестър – на втора флейта. Бях на 17 и бях много впечатлен от него. Имаше също и невероятни български солисти.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Смее се – бел. а.) Стар човек (Продължава да се смее – бел. а.).
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича да бъде дете. Всъщност дете е другата дума, която най-добре ме описва като човек.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
