„Трябва да нокаутираш противниците си.” Така обясни простичката си тактика Доналд Тръмп преди няколко месеца, когато стана ясно, че печели номинацията на Републиканската партия на САЩ за президентския вот през ноември.
В началото на годината подобен резултат беше немислим, но The Donald последователно и методично нокаутира 16 вътрешнопартийни опонента и се пребори за мястото си в историята. Не го направи с пари, всъщност той събра три пъти по-малко пари от Хилари Клинтън, а с много амбиция, хитрост и неподражаем стил.
И понеже правилата са си правила, а и Тръмп нокаутира всички свои опоненти без изключение, дори най-яростните му противници сред републиканците му свалиха шапка и признаха победата му (с изключение на втория в надпреварата Тед Круз – б.а.). Американски дух, ще кажете!
Нищо подобно. Дори в Русия си имат праймериз. Хех, това не е най-руската дума. Идва от английското primaries, което пък е съкратено от primary elections или в буквален превод първични избори. Е да де, но в Русия са си праймериз при това на кирилица.
Но в най-необятната държава на планетата всичко следва свои собствени правила. След праймеризите на управляващата партия „Единна Русия” преди месец, на места вотът се оказа толкова опорочен, че се стигна до анулиране на канидатури, а хора заели 4-то място на предварителните избори бяха включвани в списъците за парламентарния вот през септември.
Има и обратен пример. През 2012 г. извънпарламентарната опозиция в Русия се събра и организира всенародни избори за т.нар. Координационен съвет на руската опозиция или своеобразни праймериз. Без да има собствена партия, но носен на неутихналата вълна от уличните протести Алексей Навални по тръмповски „нокаутира” противниците си и беше единодушно определен за най-популярния опозиционер в страната (покойният Борис Немцов тогава зае едва 16-о място – б.а.).
Година по-късно, когато се състояха изборите за кмет на Москва нямаше съмнения кой ще е кандидатът на опозицията. Резултатът беше историческо второ място за Навални с 27% от гласовете.
„Вътрешнопартийните избори са необходими именно за това – за да може да дойде някой нов и да разбута уютния свят на партийната номенклатура, която е свикнала да не прави нищо” – написа наскоро Навални след неуспеха на т.нар. праймериз на неговите политически приятели от формация ПАРНАС.
У нас и да има такива хора, които искат „да разбутат” номенклатурата, няма къде да се изявят. Така навремето се стигна до кандидатури в стил Иван Маразов или Неделчо Беронов. Първият даде тласък на политическата кариера на Петър Стоянов през 1997 г., защото левите изначално бяха развели бялото знаме.
Кандидатурата на Беронов от името на десницата през 2006 г. не просто осигури комфортен втори мандат на Георги Първанов и последвалата му втора политическа младост с АБВ, но и окончателно изведе Волен Сидеров на политическия небосклон (Сидеров тогава отиде на балотаж – б.а.). А той после дълго вилня по улици, летища и телевизии.
10 години по-късно, нищо не се е променило. Кандидат-президентите се пазят в дълбока тайна. До последно, та да не могат да кажат нещо неподходящо и да се изложат. Определят се по-непрозрачно от кандидатите за председател на Европейската комисия, за да се затвърди усещането за задкулисие.
Затова накрая прогнозирането на изборния резултат е по-сложно от предричането на шампиона в английския „Премиършип”, когато „Лестър” играе в елита.
