Загасващи надежди, химерни очаквания над границата на невъзможното, сведени погледи и една празна неизвестност... Думи, които са наивно слаби, за да опишат ситуацията в Горни Лом. Ситуация, която безболезнено и не след дълго ще остане просто под "бройката 15".
Алгоритъмът на подобни трагедии (понятие, изпразнено от съдържание), като тази в Горни Лом, е идентичен. Те раждат еднакви въпроси, висящи във въздуха отговори и една повтаряща се поведенческа цикличност.
В нея държавата е вечният догонващ, политиците удобно събират дивиденти под маската на съболезнованието, медиите сме жестоки в борбата си за рейтинги, а хората са някъде там... На този фон събирането на кризисни щабове, циничното спиране на предизборни кампании и въпросът "Как се чувствате?" изглеждат и звучат нелепо смешно.
Надпреварата по суетене на държавници на мястото на събитието се е превърнала в ненужно упражнение, в куха демонстрация на заинтересованост и съпричастност, която локализира, не потушава.
Предизборната кампания, която премина под наглото възползване от човешкото нещастие, получи нова стръв за и без това обострения нюх на политическата хищност. Под замяната на прояви за събиране на електорат с демонстрации за записване на съпричастност и отношение отдавна стои прозаичното лицемерие.
Медиите захапахме поредния инцидент, нарекохме го трагедия, засипахме го с клишета и нахлухме в свещеното лично на онези, за които "бройката" значи всичко. Накарахме ги да говорят, да разкажат за онова, което не може да се опише, не може да се запечата в една дума, в една цифра.
А хората... Те останаха там, да чакат, да гледат с гаснещи погледи към мястото, в което близките им изчезнаха.
За да дойде друг ден, друга трагедия, друга "бройка".
И да припомним, че на 1 октомври 2014 година в завода за утилизация в село Горни Лом останаха в неизвестност 15... Завинаги.