Жалко за Тодор от Враца. Мир на душата му.
Жалко и за хората във Враца. Излизат на мълчалив протест, защото ги е страх да си кажат. Страх ги е да си кажат, че живеят в постоянен страх от години. Страх ги е да вдигнат глава срещу местните бабаити, защото знаят много добре, че ако го направят, ще ядат бой и никой няма да им помогне. Най-много да ги снимат. Понякога научаваме за тези случаи само защото завършват със смърт.
Това се случва постоянно в България. Да си го признаем! Но това е особено изразено в северозападната част на България. От години.
Още преди т.нар. "преход". Във всяко едно градче или селце има по една "поничка". В Галиче един такъв дори са си го избрали за кмет. Във всяко едно населено място в северозапада има поне един изрод, който държи в страх всички в околията. И хората ги е страх. Не смеят да вдигнат глава.
У северозападния човек има един особено насаден страх, че ако кажеш това, което мислиш или се възпротивиш срещу някоя неправда ще отнесеш боя. Донякъде с право, защото това се случва постоянно. Местните бабаити вилнеят безнаказано, защото са я синове на някой прокурор, я на кмет, я на някоя мутра. Със заплахи, изнудване и бой успяват да постигнат финансово благосъстояние и държат нормалните хора в перманентен шах.
Във Враца, в Плевен, Видин, Монтана... Изобщо навсякъде в България се случва точно това! Всеки го знае и всеки го е виждал поне веднъж.
Протестира бурно, но вкъщи, пред телевизора. На улицата мълчи, защото го е страх.
Особено във Враца!
