Катастрофата в Чернобилската атомна електроцентрала отпреди 29 години, е от онзи вид събития в човешката история, чието истинско значение се осъзнава много по-късно. Светът и до днес продължава да научава нови неща за последиците от тази “авария”, както, умишлено подценявайки я, я нарекоха навремето съветските информационни средства. И до днес от научни центрове из петте континента продължават да излизат съобщения за наблюдавани генни и други деформации в човешкия организъм. По значение като казус за медицината Чернобил вече се е изравнил с атомните бомби от Хирошима и Нагасаки.
Българската наука също години наред се опитва да разгадава пораженията на чернобилската катастрофа върху здравето на народа ни. Лекарите са съгласни в едно - че едва сега настъпва периодът, когато ще започнат да се проявяват последиите от т. нар. втори удар – т.е. че идва ред (особено у децата, родени по време на експлозията) на дългосрочните поражения от радиацията, стигнала до нашата страна.
Че експлозията на ядрения реактор в Чернобил е вече лочти 30 години здравен проблем на цялото човечество, няма никакво съмнение. Затова и на една юбилейна годишнина на трагедия от мащабите на чернобилската не е излишно да се напомнят и поуките от невероятните безобразия на съветската власт, които, макар и със закъснение, станаха известни на цял свят. Не бива да потъват в забрава престъпните опити да се използва дезинформацията, престъпното невежество, мълчанието и още куп други неща.
Когато става дума за смайващото невежество в бившия Съветски съюз на всички, които пряко – технически, или косвено – административно, са отговаряли за работата на атомната електроцентрала, международната общност продължава и до днес да изпада едва ли не в шок. Излиза, че навремето там никой и хабер не е имал какво прави и с какво работи.
Експлозията е била предизвикана не от ниска – “ниска” в случая е все пак комплимент – а направо от липса на каквато и да е професионална квалификация на техническия персонал. Но пък след това, след като реакторът вече е гръмнал, решенията, действията, поведението на разните отговорни фактори е истински уникум. Стотици нещастни пожарникари и общи работници са били хвърлени да гасят огъня без никакви защитни средства – ей тъй, все едно че е горял хамбар със сено. Всички тези хора (и те самите не са знаели какво става) впоследствие са измрели, естествено.
Никой не е разбрал мащабите на катастрофата. Никаква, нито местна информация за станалото, нито информация до съответните ведомства в Москва. Самият Горбачов научава дни по-късно, едва след като световните освдомителни агенции вече гърмят със съобщения за измерения над Скандинавия скок в радиационния фон. Никой не си мръдва пръста да спаси близкото до Чернобил градче Припят. Изобщо населението на Украйна си живее както винаги и нищо не знае.
С една дума, типично за комутистическата епоха – станалото трябва да се потули, за да не се излага “съветският строй”. А че това ще се заплати със живота на хиляди, никой и пет пари не дава.
Чернобил, погледнат ретроспективно, е най-точната атестация на “реалния социализъм” в Съветския съюз от онова време – техническа и технологична култура под всякаква критика, усърдно криене на истината, невежество на обикновения човек и пълно неразбиране на реалностите в собствената страна и в света изобщо.
И от тук – плачевно ниско качество на всичко с марката “Made in USSR”. И в България отношението към съветските стоки беше силно недоверчиво и дори насмешливо. Като например широко разпространения виц: “Голямо, тежко, грозно и не рита. Що е то? Съветска машина за ритане”.
За Тодорживковия режим у нас обаче Чернобил е нещо като морална екзекуция. След станалите известни факти бившата БКП и прогнилата й върхушка ще останат навеки приковани към позорния стълб на историята. И никак не е чудно, че днешната БСП, която май се гордее, че е приемница на онази БКП, не обича да се напомня за Чернобил и още по-малко за поведението на тогавашните партийни велможи във връзка с отраженията на катастрофата в България. А те, привилегированата каста в “Народната Република” дни наред запазват истината само за себе си, позволяват на децата да излязат на първомайска манифестация под падащите с дъждеца радиоактивни частици, и тайно се хранят с чисти продукти от стопанството в двореца Врана. И с внос от Запада.
Чернобил, като мерило за морала на цялото комунистическо управление у нас, няма да слезе от политическата сцена.
Както въщност не е слязъл и в настоящия момент, макар мнозина да не го съзнават. Защо е толкова безкомпромисно отрицателното отношение на хората от Западна Европа към атомните централи със съветски реактори? Защо от там казват “не” на нашите реактори в АЕЦ “Козлодуй”? Причината е една единствена – защото им нямат доверие. Такава е истината с Чернобил, като спомен, и никой няма право да им се сърди. В това число, разбира се, и разните наши експерти и политици. От тук се изливат уверения, че старите съветски реактори вече не са същите, каквито са били при монтирането им, че милиони са похарчени за да бъдат те сигурни и че сега са сигурни. Но мислите ли, че австриецът, немецът или французинът вярва на тези уверения? А вие вярвате ли им? А аз вярвам ли им? След Чернобил, когато се отнася за атомен реактор от времето на СССР, винаги и неизбежно ще витаят съмнения и страх. Затова от Европейския съюз искаха и настояваха блокове 3 и 4 в АЕЦ „Козлодуй” да бъдат затворени до края на тази година. Поради съмнения и страх. Трябва ли да проявим разбиране към европейците? Трябва ли да разберем и собствените си съмнения и страх?
И накрая още една дума. Насоченият сега поглед назад открива, че Чернобил неимоверно ускори краха на Съветския съюз. Катастрофата изложи на показ отчайващото равнище на съветската наука и индустрия, на съветската ядрена физика и изобщо освети като с прожектор изоставащото от Запада съветско общество. След Чернобил отношението на Вашингтон към Москва стана друго – президентът Рейгън вече знаеше, че при това равнище на развитие “империята на злото” е обречена. Трябваше само още малко да се натисне педала на оръжейната надпревара.
И той точно това направи.
