Този уикенд изразът „гледам националите“ имаше само едно значение. Нищо, че в събота по едно и също време и на почти хиляда километра един от друг се играха два мача и все на представителни отбори.

Имаше само една опция да гледаш и подкрепяш отбор, с който се асоциираш, с който се гордееш и който заслужава твоята подкрепа. Така беше и ден по-рано, когато същият отбор смаза Германия, и преди седмици с категоричната победа над Сърбия, и преди месеци с амбициозния и за съжаление неуспешен опит за „първата осмица“ в Рио. Този отбор е все така обичан и подкрепян от доста време, а привържениците (независимо дали в залата или пред екрана) живеят с победите и загубите независимо от мижавия клубен волейбол, вътрешноведомствените скандали на апаратчици във федерацията, отказалите се звезди или пък невъзможността този иначе златен отбор да спечели подобаващото отличие.

Естествено, че става дума за момчетата на Пламен Константинов. Точно и само те напоследък могат да изпълнят със смисъл иначе дразнещото клише за „отбора на народа“. Просто защото не са всичко, от което ни е срам – не са бездушните футболисти, които позволяват цял отбор да бъде разминат от един хубав пас, правят по-малко подавания от резервен вратар и си рекламират прическите, вместо да изчистят както трябва една топка от наказателното поле.

Не са и като псевдо-политици, решили безнаказано да осмислят поредния си запой с нов водевил за наша сметка. Или пък като онези другите, които знаят точно колко да увеличат музиката и на какъв език да я изпеят, за да им свърши работа.

Момчетата на Пламен са истински – играят, бият, падат, страдат, не обещават много, правят повече, търсят, получават, дават, дават още повече. Последно ни дадоха стимул да развеем флага. Не онзи „байрак“ от песента или учебниците по история (а скоро и по политика), а другият – българският с трите цвята, в които са и екипите им.

Ей, ако още не сте разбрали, победихме Германия, Чехия и Холандия. Всички до един в групата ни. С един сплотен и обикновен тим, в който по едно време отборът на контузените беше по-многоброен от останалите. Без някакви фанфари, без „големи кошници“, без световни звезди, без празни приказки за премии, успехи и фалшиви усмивки.

Неслучайно намесих и знамето, и политиците. Обединяващото между тях и националите е патриотизмът. Едните политици от примера се борят с тези от другия пример точно затова – уж за честта на родината и трибагреника. Само че пиянското родолюбие на Волен Сидеров е точно толкова жалко и фалшиво, колкото е премерен и удобен турско-българският на Лютфи Местан. И при двамата става дума за някаква елементарна поза, която през две или четири години се мери в гласове, субсидии и „инструменти на властта“. И не са само те, разбира се – примерите за подобни схемички са толкова много, че само споменатите от последните седмици ни идват в повече. „Национална чест“ толкова се изхаби от смисъл, че започва да буди повече жал и съжаление, отколкото пламък в очите... ако не бяха националите.

При тях позата липсва. Точно затова в петък, събота и неделя българският химн звуча в изпълнение на десетки хиляди тенори, флаговете бяха в ръцете на десетки хиляди знаменосци. Тази сряда ще е още по-силно, ще е още по-истинско, защото истинските национали заслужават истинска подкрепа.

Независимо дали Данчо Лазаров хитро си е уредил още един мандат в навечерието на първенството, Любо Ганев е сменил екипировката и е пропуснал два спонсора или пък сайтът на първенството е в процес на препредаване и обновяване. Това в залата няма нищо общо с фиаското от жребия, когато преводачите имаха трудности с английския и транспарантите бяха написани с грешки. Или пък когато билетите се забавиха толкова много, че хората се чудеха ще го има ли това първенство изобщо.

Всичко това няма особено значение, след като става дума за отбора на народа. И не говоря само за победите, а за настроението като цяло – сигурно помните как националите поиграха и „сред хората“ насред „Витошка“ или ни поканиха на „лагер сбор“ в дома си, как забиват с Лили Иванова или пък са нечии „волейболни съпруги“, сигурно сте видели, че ако се налага, играят и със светлоотразителни жилетки. Сигурно сте чули как Германия направи някаква жалка комедия още във втория си мач от Европейското и как нашите не се и замислиха да се включат в схемите, защото имат своята игра и искат победата повече от всичко. Дали ще я достигнат става ясно с всеки следващ гейм, но през това време са толкова приятно истински, че няма как да не кажеш едно „айде наш'те“ даже да не знаеш правилата на играта.