Всяка година около националните празници темата за патриотизма и любовта към България (отсъстваща или пък твърде изтъквана) се превръща в дразнещо клише, което аха да ни убеди, че или не сме достойни и не заслужаваме тази чудна и велика България, или именно тя е на върха на интинмните ни възприятия и ние, досущ като героя, подреждаме всичко останало „после Родината“. Само че някъде между мръсните трибагреници, сричащите героични оди първолаци и псуващите „мащехата“ струпани около софрата разбирачи трябва да си дадем сметка, че има нещо сбъркано в патриотизма ни. Че обикновено или е само на приказки, изричани рядко на глас, или казваме едно, а правим и мислим друго. Такова е ежедневието ни – фалшиво, странно и криворазбрано, защо патриотизмът ни да е различен?

Във футбола е същото и точно това доказват няколко от последните „големи“ и „важни“ новини от терените и канцелариите по родните стадиони. По принцип всяка година и преди всеки сезон в родния футбол се говори за интрига, за изравняване на шанса, за решаване на мачовете на терена и какво ли още не в името на мантрата „вдигане нивото на българския футбол“. Споменават се строги наказания, еднакъв аршин, внимателно спазване на регламентитите и какво ли още не. По-патриотично от това няма накъде... Но когато се стигне до реални случки и усилия „в името на родния успех“, нещата изглеждат различно.

Наказанията на дисциплинарната комисия на Българския футболен съюз след последния (или първия след паузата) кръг от първенството или по-скоро отсъствието им са брилянтен пример за разликата между заявени цели и реално поведение. Най-малкото защото наказанията би трябвало да действат превантивно, да „плашат“ онези на ръба, които се колебаят дали да „прескочат“ границата на правилното и приетото поведение. И ако в съда системата е доста по-сложна и зависеща от редица фактори, то във футбола има едни хора, които определят правилата, пишат разпоредбите, съблюдават спазването им и налагат „строги“ наказания.

Дисциплинарната комисия на БФС наказа защитника на Лудогорец Козмин Моци с 1 мач и 3000 лева глоба, след като човекът трибуна бе изгонен, псува, размахва средни пръсти и рита бутилки като класически пънтър (който изпълнява ударите с крак в американския футбол – бел. ред.). За подобно поведение играчи на други клубове са наказвани 6 (шест!!!) пъти по-сериозно. Но криворазбраният патриотизъм на БФС става рецидив, след като през есента капитанът на Лудогорец Станислав Дяков наплю играч на Левски и бе наказан отново с 1 мач, а друга от звездите на Делиормана, Фабио Ешпиньо, излезе съвсем сух от водата, след като и той размаха средни пръсти срещу ЦСКА насред Армията.

Компрометирането на БФС започва да става изключително дразнещо и то най-вече в посока Разград. Макар този кръг патритизмът на родните футболни деятели да бе насочен към редица провинили се от цялата страна (агитката на Литекс направо си заслужаваше затваряне на стадиона, тази на ЦСКА пък си просеше глоба, която клубът изобщо няма откъде да плати, безумен резултат в Хасково, шамари към съдията във Варна, да не говорим за терена в Надежда и странната футболна версия на Париж-Дакар), когато става дума за отношение спрямо трикратните шампиони от Делиормана, пословичната липса на буквализъм става тенденция. Най-жалкото е, че всички тези безумни и половинчати решения не само не помагат на родния футбол, а даже му пречат изключително много. Видяхме го и в мачовете на националите, когато картонът на Дяков си беше даван още с първия съдийски сигнал, а наказанията за обидни скандирания, бой и бомби ни бръкнаха (и ще продължават да ни бъркат) в джоба с полупразен стадион. Най-вероятно ще го виждаме и още след няколко месеца, когато най-заслужилите ни клубове ще се опитат да се задържат в Европа и след отпускарския период.

И за да не решите, че ситуацията е катастрофална, ще обърна внимание и на „добрия пример“. Съвсем в духа на патриотизма, навръх трети март юношеският национален отбор записа поредна победа, този път срещу Швейцария (през януари националите биха и Турция). Момчетата на Александър Димитров показаха характер, добра игра в защита и много старание, което току-виж доведе и до достойно представяне на предстоящото Европейското първенство за юноши до 17 г. през май тази година. Отакто повторно пое юношите в края на миналата година, Димитров си върши добре работата, не се занимава с излишни маневри, не робува на някакви предразсъдъци за този или онзи клуб, казва каквото мисли (само ще напомня една от най-точните равносметки на моментното ни състояние след отпадането в Унгария: „Нямаме нападатели... след Бербатов имаме ли добър нападател? Трябва да си го направим сами!“). И резултатите са налице, точно както и преди това, когато класира юношите на Европейското в Унгария.

Остава да намерим още няколко души, които да действат като него тук-таме из родния футбол, и патриотичните планове може да се окажат приятна реалност. Ако не – за съжаление ще си разчитаме на фалшивите патриоти. Те са готови да ни „освободят“ от поредното наказание и да ни помогнат да прескочим поредната нормативна или лицензионна трудност в името на „светлото бъдеще“.

Чие бъдеще ли – е, подробности...