Ако има в битието на нацията нещо, по което общественото мнение да е от освобождението ни, та чак до днес разделено, това обезателно ще да са въпроси, свързани по някакъв начин с Русия. Но и не само. А и ако са свързани със страни, организации, институции и хора, към които Русия има определено отношение. Толкова дълбоко е вкоренено масовото прехласване, че няма отърване.

„Прекален светец и Богу не е драг”, гласи уж народната мъдрост, но когато става дума за Русия или за политиката на Русия, сякаш оглупяваме. Обладава ни някакво всеотдайно и абсолютно безкритично преклонение, еднакво за малограмотния селянин и учения с професорска титла. Нищо друго не е по-характерно за България и българския народ от тази ирационална особеност, която не се наблюдава никъде другаде. Дори не в общества, живели десетки години като подвластна територия на императорска Русия или СССР. (А може би там я няма тъкмо поради тази причина). Както и да е. Важното е, че у нас явлението е факт и че последиците му се точат повече от век.   

Никой, никъде и по никакъв начин, разбира се, не потърси сметка за отговорността, а уж навлязохме в „преход от тоталитаризъм към „демокрация и пазарна икономика”.

Тихо и безмълвно отидоха в миналото и безумията на съветския тип комунизъм. За да бъде миналото покрито с патината на времето и подрастващите да не научат като що за манталитет са имали майките и татковците им. Е, ще се забравят ли идиотщините на червенковщината и живковщината? При друг народ биха били забравени. При нас обаче са възможни много неща, които другаде са невъзможни.

Възможно ли е например във Франция да има тържества по случай еди колко си години от рождението на маршал Петен? Възможно ли е в Германия да вдигнат паметник на Хонекер? Или в  Румъния на Чаушеску? А тук водещи столични вестници отделят място за „честване” на не знам си каква „акция”, на не знам кой си партизански отряд преди 9-ти септември 44-та!!!

В родното село на Георги Димитров му е издигнат огромен паметник, в Правец е същото с Тодор Живков, унизителната скулптура на руския богатир с вдигнатия високо над кестените на „Царя” първобитен шмайзер си е на мястото, символът на втория по големина град в България е пак войник от чуждата армия, най-големият храм в  столицата, патриаршеският, носи името на някакъв Новгородски княз, обявен от руските мужици за светец, защото разбил шведските рицари при река Нева през XIII-ти век . . .  И т.н., и т.н. Безкрайна е тая тема.

А помните ли какви дивотии се изговориха, когато се определяше държавният ни герб. Да има ли гербът корона, или да няма. Хеле, докато се реши да се използва великолепният герб от времето на царството, що приказки бяха, що чудо. И май нещата се разрешиха и естетиката надделя, само защото в руския герб двуглавият орел е с корона отгоре.

Ами сагата с мавзолея? И си мисля, че сега го няма, само защото Евгени Бакърджиев се промъкна някак си между капките и докато нашенците се опомнят, той го бутна, кутията се килна и вече нямаше връщане.

Всъщност  седнах да пиша тези редове с намерението да подчертая нужното значение на един друг наш продукт – официалният празник на България. Не разчитам, разбира се, да се вдигнат кръстоносците на голямата правда и всичко да си дойде по местата. Ала все пак, току-виж се получил някакъв обществен натиск против регламентираното двуличие. Което, непременно трябва да го кажа, също ни е останало в наследство от диктатурата.

Не само аз, но и много са специалистите и обикновените граждани, които сме убедени, че въпреки решението на Народното събрание датата 3 март да се чества като Националния празник на страната ни, тя, тази дата, е неподходяща. Нещо повече, че тя е абсолютно неподходяща, дори е противопоказна на посланието, което се съдържа в понятието „национален празник”.  Въпросът засяга достойнството на България, а щом това е така, значи няма сега и после.

Какво впрочем става на 3 март 1878 г.(стар стил 19 февруари) в градчето Сан Стефано, близо до Цариград? И защо 3 март не става за Национален празник?

Договорът, който Русия и Турция подписват и с който се слага край на войната помежду им, носи официалното название Сан Стефански Прелиминарен Договор („прелиминарен” е синоним на „предварителен”, „подготвителен”) и е трябвало да бъде потвърден от другите европейски велики сили. Оставям настрана клаузите в договора, които не се отнасят до България и ще насоча вниманието ви върху следните неоспорими истини:

1.    С този договор българският народ не получава независимост. България не става суверенна държава. В една от клаузите е записано, че завоюваните от руската армия български земи остават под руска окупация още две години. Тоест никаква свобода, а нова окупация още две години!!

2.    Сан-Стефанският договор остава валиден само четири месеца. Берлинският конгрес не само, че не потвърждава “прелиминарния” договор, ами го обявява за нищожен. Под документа, който обявява Сан-Стефанският договор за невалиден стои подписът и на Русия.

3.    Берлинският конгрес прекроява Балканите по начин, който няма нищо общо със Сан-Стефанския договор. Пак няма суверенна България – има васално княжество България под върховенството на турския султан, плюс така наречената Източна Румелия, която е васална пак на султана територия. А Македония и Беломорска Тракия са върнати на Турция изцяло.

Датата 3 март не беше вписана като национален празник в посткомунистическата конституция от 1991 г., а само беше обявена с решение на НС и указ на тогавашния президент д-р Желев. Положение, което продължава и до днес, но с една малка, но окуражаваща особеност. С всяка изминала година властта отдава все повече тежест на деня 22 септември, чествайки именно тази дата като празник с национално значение. Ако датата 22 септември бъде официално провъзгласена за Национален Празник, то не значи, че 3 март не бива да се празнува. Но като край на петвековното турско господство и толкоз! А не и като символ на възкръсналата българска държавност. Която наистина възкръсва, ала 30 години по-късно.

Тук му е сега мястото да кажа нещо повече за датата 22 септември 1908 г. Както е известно, на този ден във Велико Търново княз Фердинанд провъзгласява независимостта на България, а себе си за цар. Кой и как подготвя този акт, представляващ сам по себе си грубо нарушение на договора от Берлинския конгрес? Историята наистина си я бива.
Повече от 20 години потомственият аристократ Фердинанд Сакскобургготски управлява като почти абсолютен монарх България, макар и с обидната според представите му за себе си титла княз. А той иска да е цар. И всичките тези 20 години упорито, целенасочено и изключително хитро (не случайно са му дали прозвището ”Фердинанд лисицата”) преследва своята амбиция.

Употребих израза “почти абсолютен монарх”, защото все пак в княжеството е имало Народно събрание (т.е. парламент), имало е партии и разни още други атрибути на демокрацията. Пък и князът много-много не се е занимавал с вътрешните проблеми. Доста корпулентен мъж, с тежки и бавни движения, точно обратното на “спортен тип” или “войн” (ужасно мразел да го качват на кон), Фердинанд бил надарен със забележителен интелект (плюс неутолима жажда за лукс и слава) и истинска дарба да използва за своя изгода слабостите на другите. Затова не му е било трудно да върти на малкия си пръст лишените от политически опит местни първенци. Във външната политика обаче той бил истинска фурия. И там никой от поданиците му не дръзвал да му се бърка.

Години наред води външната политика на княжеството така, че в буквалния смисъл влудява най-могъщите играчи. Вестниците на великите сили непрекъснато пишат за него, коментират дипломатическите му пируети и всъщност малка България получава на международната сцена присъствие, каквото никога преди това (а и по-късно) не е имала. Така в цяла Европа, плюс в руския императорски двор, Фердинанд е третиран като изключително ловък дипломат.

Но коя е най-голямата пречка пред неговите амбиции? Това е решението на Берлинския конгрес от 13 юли 1878 г., с което е анулиран Сан-Стефанският мирен договор между Русия и Турция. По силата на това решение просто няма как княжество България да се превърне изведнъж в царство. Освен ако... Върху това “освен” Фердинанд стоварва всичките си умения. Знае, че има шанс, ала само ако и някоя от великите сили наруши договорът от Берлинския конгрес. Така неговото нарушение „на „малкия”, би минало метър покрай нарушението „на „големия”. Точно по тази линия Фердинанд прави дипломатическия си удар - склонява Австро-Унгарската империя да анексира Босна и Херцеговина, което, разбира се, е нужното му нарушение на договора от Берлин.

А най-голямата интрига е, че фарисейски използва личната неприязън между външните министри на Русия и Австро-Унгария Изволски и Ерентал, всеки от които се мъчи да зарадва своя император, че е постигнал по-голямо влияние на Балканите от своя съперник.

Обидно ли е за днешна демократична България, че в онези времена Фердинанд лично е водил външната политика на държавата? Естествено, че не, поне според мен. Още повече, че е имал солидната подкрепа на българското правителство, начело с Александър Малинов. В деня, когато провъзгласява България за независима и приема титлата цар, Фердинанд има зад себе си безоблачна история на владетел. С чиста съвест по всичко може да му се пише оценка отличен. Провалите му почват от там нататък. Ужасни, катастрофални  провали – първо Балканската война 1912-1913, после Първата световна – главоломна катастрофа. Закономерно трябваше да абдикира и да се махне от България. Което той направи, а на престола се възкачи не особено възлюбленият му син Борис III. Наранена, осакатена и сломена, България нямаше къде да иде след Фердинанд, освен да събере сили и да продължи да куцука по своя път на болката.

Кой тогава можеше да предполага, че мъките не само няма да намалеят, ами че ще станат двойно и четворно по-тежки!!