Това е един текст за емоциите и закона или емоциите в закона. По правило това трябва да са две взаимоизключващи се неща, защото в закона не би трябвало да има емоции. Той трябва да се спазва, а когато се наруши, да са ясни санкциите и наказанията. Това е скритата сила в обществата на истински свободните хора. У нас обаче сме свикнали да мислим, че законите са израз на волята на силните, които употребяват своята сила срещу слабостите на обществото.  

Това, което се случва по пътищата на страната, е най-зловещият пример. Зверската катастрофа, причинена от 30-годишния Хюриет Сюлейманов, който удари челно и уби с БМВ-то си студентите Владислав Горанов, Николай Менков и Цветелина Таслакова, е тъжен пример за болестта на крайното незачитане и неприлагане на законите, както от страна на този неграмотен човек с 12 осъдителни присъди, така и на институциите, които са позволили той да шофира, независимо че никога не е имал книжка. Това е първият сигнал, който предизвиква емоциите ни, а вторият е, че дори и след този трагичен случай, Хюриет Сюлейманов не се намира зад решетките, а се намира в дома си.

У дома е и Георги Сапунджиев, който прегази невръстния Паоло в Стара Загора. Няма да се учудя, ако съдът наложи „домашен арест” и Костадин Стоянов, който се качи с автомобила си на тротоара в Крушевец и уби 11-месечно бебе. И ето тук закон и емоции се смесват – когато съдиите не прилагат цялата строгост на закона, как да очакваме, че такива като горепосочените хора ще уважават същият този закон и няма да застрашават живота на хората около тях?

В резултат на това се проявява типичната родна черта, описана още от Стоян Михайловски - когато обществото гине в морална безредица, в кипежа на срамните страсти - когато от минута на минута него може да сполети най-грозна катастрофа - законодателят трябва да вземе колкото е възможно по-строги мерки, драконовски мерки - за да отстрани опасността, която заплашва всички ни. Защото само прилагането на строгостта в закона може да подейства възпиращо в общества, където „числото на развалените хора” непрекъснато се увеличава.  

Неприлагането на законите не води до промяна в нашето мислене, а нашето мислене е насочено основно към търсенето на пътища за нарушаването законите. Така се ражда чувството за общата несигурност и несправедливост, която ни заобикаля. Постепенно законите, каквито и да са те, губят своето значение, ако не изпитваме вътрешна необходимост от тяхното спазване, не заради страх от санкциите, а заради уважение към себе си и към другите. Обратното ражда хаоса, който в комбинация с неадекватна или преднамерена институционална намеса рецидивира в поквара.

На другия полюс, в друг мащаб, симптом за това са и действията на институциите в случая с КТБ, където наблюдаваме също хаотични сигнали. Прилагането на закона, без емоции, е невъзможно, защото от тази банка вероятно ще излязат зловещи тайни, които биха засегнали много широк кръг от хора с власт. Нито от БНБ, нито от прокуратурата демонстрират смелост да стигнат до край и да приложат законите.

Онзи ден споделих с приятелите си във „Фейсбук”, че ако някой иска от нас да спасяваме банката с публични средства трябва да ни отговори на въпроса „Защо?”. Защо ще искат от нас тези пари? Защото някои ги е откраднал? Защото те са били използвани от политици? Защото тези политици са се скарали? Защо, защо, защо?  

Никой няма право да ни кара да плащаме нечия сметка, без да ни информира защо това се налага. Само цялата истина може да неутрализира натрапчивото усещане, че някои пак се опитват да заобиколят закона в съучастие с институциите, които би трябвало да го прилагат. А това само по себе си е още един лош сигнал и отново емоция, произтичаща от прилагането или неприлагането на законите.

„Само чрез строгост се изпразват затвори!”, обичал да казва Рузвелт.

Но преди това, в България, тези затвори трябва да се напълнят. И то не само с хора, откраднали кокошките на баба Пена. Защото иначе ще продължаваме да гледаме на законите, по начина описан от  Михайловски преди осем десетилетия - в закона българинът вижда произволно надмощие, също тъй както в държавната йерархия вижда организирано самозванство.