Революциите срещу комунизма в Източна Европа са били приветствани като най-добрите по рода си. Преобладаващо мирни, те са помогнали за връчването на две Нобелови награди за мир. С първата беше удостоен през 1983 г. Лех Валенса, героичният лидер на 10-милионния профсъюз „Солидарност”. Седем години по-късно лидерът на Комунистическата партия в Съветския съюз Михаил Горбачов беше отличен за смелостта си да признае моралния, политически и икономически крах на стария режим, пише политологът Иван Кръстев в "Ню Йорк таймс".
Тези две политически фигури – Валенса, който стана първият демократично избран президент на Полша, и Горбачов, който беше последният лидер на Съветския съюз, оттогава са най-ярките символи на 1989 г.
Сега героичният статут и на двамата, както и наследството от тези революции се поставят под въпрос.
Горбачов беше обвинен, че е предал страната си, а Валенса – че е предал своите приятели антикомунистите.
В Русия на Владимир Путин ненавистта срещу 1989 е толкова силна, че когато лоялният на Кремъл известен кинорежисьор Никита Михалков наскоро отрече политиката на Горбачов, довела до разпадането на Съветския съюз, като я определи като „истинско престъпление”, обществото дори не мигна – хората си мислеха, че той просто изрича очевидното.
Това, което произведе новина, беше шегаджия, който се представил за Михалков и се обадил на Горбачов да му се извини. Всички се посмяха на носителя на Нобелова награда, който прие с благодарности извинение, което всъщност не е поднасяно.
Руснаците не са особено носталгично настроени към комунизма сам по себе си, но копнеят по дните на Съветския съюз като суперсила. В Русия 1989 г. не символизира победа на обществото над комунизма, а по-скоро поражението на Москва и унижението, причинено от Запада.
Почти по същото време от случая с Михалков Институтът за национална памет в Полша публикува документи, някои от които придобити от вдовицата на последния министър на вътрешните работи по времето на комунизма. Те съживиха твърденията, че Валенса е бил таен полицейски информатор през 70-те години. (Името му беше изчистено от специализиран съд след предишна вълна от обвинение през 2000 г. )
Очаквано Валенса определи документа като изфабрикуван и хиляди хора излязоха по улиците на Варшава, Гданск и други полски градове в подкрепа на бившия лидер на „Солидарност”.
Полското правителство на популистката партия „Право и справедливост” на Ярослав Качински, отказа да го защити, като настоя, че „легендата за Валенса вероятно повече не би могло да бъде защитавана”.
Може ли някой да бъде убеден, че Валенса никога не е сътрудничил на полицията? Със сигурност не. По-вероятно е Валенса, като мнозина други, да е сключвал различни дребни сделки с властите през 70-те, за да гарантира свободата си, след като е бил арестуван за продемократична дейност.
Демонстрантите на улицата обаче, някои от които стари активисти на „Солидарност”, също така разбират, че тайната полиция едва ли се е свенила да изфабрикува полицейски досиета, за да дискредитира опонентите си.
И същите тези демонстранти са напълно наясно, че чудото на „Солидарност” би било невъзможно без лидери като Валенса.
По-широкият поглед е, че хората по улиците в големите полски градове днес защитават нещо по-голямо от Валенса, а именно – наследството от 1989.
Те подозират, че правителството използва атаката срещу Валенса като инструмент да делегитимира либералната демокрация. И изглежда са прави.
Настоящият полски министър на отбраната Антони Мачеревич твърди, че досието на Валенса доказва, че „посткомунистическа Полша е продукт на тайната полици, а не на демократично избрани институции”.
Едно е да трябва да защитаваш революцията от 1989 в „победена” Русия. Но защо изведнъж е толкова трудно да го направиш в победила Полша, където хората са по-свободни и по-богати от преди и където „Солидарност” е национална икона?
Иронията на настоящата ревизионистка вълна е, че 1989 се отхвърля по същите причини, по които дълго е била възхвалявана, а именно – отсъствието на радикализъм.
Фактът, че избра да интегрира бившите елити вместо да ги преследва, се оказа едновременно трайното постижение на революцията и основната ѝ Ахилесова пета.
Популисткият бунт, който трескаво напредва в Полша, Унгария и други части на Източна Европа, е бунт срещу умерените и умереността. Събитията от 1989 г., се осъждат като нещо, което е малко повече от находчив сценарий, за да превърнат политическата мощ на елитите в икономическа (като в песента на Who – запознай се с новия шеф, същия като стария шеф).
Според тази интерпретация 1989 г. отбелязва освобождаването не на хората, а на комунистическите елити. Те бяха освободени от страха (от политическа чистка и антикомунистически бунтове), вина, идеология, оковите на общността и дори от националната преданост. Преди имаха привилегията да пътуват, сега имат правото да са част от Запада. Преди управляваха страната, а сега я притежават. Сенчестата власт на старите елити се превърна в основното обяснение за всичко, което се обърка след 1989 г. – повишаващото се неравенство, предадените очаквания.
Политиката на гнева на Качински, като политиката на ненавист на Путин, среща силен отзвук у по-младото поколение, което живее в свят, където историята вече няма значение.
Те имат "Гугъл" и смартфони, но малко търпение за моралната сложност на комунистическия период и съответно никакво желание да разберат както всъщност е направил Валенса през 70-те години или пред какъв избор е бил изправен Горбачов през 80-те.
За поколението, което не е преживяло лично разрушителната и саморазрушителната природа на революционната политик, умереността не е нито вдъхновяваща, нито оправдана.
Героите от 1989 г. изтъргуваха мира за справедливост. Това беше благороден компромис. Но днес, когато мирът се приема за даденост, остава само дефицитът на справедливост.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
