Революциите срещу комунизма в Източна Европа са били приветствани като най-добрите по рода си. Преобладаващо мирни, те са помогнали за връчването на две Нобелови награди за мир. С първата беше удостоен през 1983 г. Лех Валенса, героичният лидер на 10-милионния профсъюз „Солидарност”. Седем години по-късно лидерът на Комунистическата партия в Съветския съюз Михаил Горбачов беше отличен за смелостта си да признае моралния, политически и икономически крах на стария режим, пише политологът Иван Кръстев в "Ню Йорк таймс".
Тези две политически фигури – Валенса, който стана първият демократично избран президент на Полша, и Горбачов, който беше последният лидер на Съветския съюз, оттогава са най-ярките символи на 1989 г.
Сега героичният статут и на двамата, както и наследството от тези революции се поставят под въпрос.
Горбачов беше обвинен, че е предал страната си, а Валенса – че е предал своите приятели антикомунистите.
В Русия на Владимир Путин ненавистта срещу 1989 е толкова силна, че когато лоялният на Кремъл известен кинорежисьор Никита Михалков наскоро отрече политиката на Горбачов, довела до разпадането на Съветския съюз, като я определи като „истинско престъпление”, обществото дори не мигна – хората си мислеха, че той просто изрича очевидното.
Това, което произведе новина, беше шегаджия, който се представил за Михалков и се обадил на Горбачов да му се извини. Всички се посмяха на носителя на Нобелова награда, който прие с благодарности извинение, което всъщност не е поднасяно.
Руснаците не са особено носталгично настроени към комунизма сам по себе си, но копнеят по дните на Съветския съюз като суперсила. В Русия 1989 г. не символизира победа на обществото над комунизма, а по-скоро поражението на Москва и унижението, причинено от Запада.
Почти по същото време от случая с Михалков Институтът за национална памет в Полша публикува документи, някои от които придобити от вдовицата на последния министър на вътрешните работи по времето на комунизма. Те съживиха твърденията, че Валенса е бил таен полицейски информатор през 70-те години. (Името му беше изчистено от специализиран съд след предишна вълна от обвинение през 2000 г. )
Очаквано Валенса определи документа като изфабрикуван и хиляди хора излязоха по улиците на Варшава, Гданск и други полски градове в подкрепа на бившия лидер на „Солидарност”.
Полското правителство на популистката партия „Право и справедливост” на Ярослав Качински, отказа да го защити, като настоя, че „легендата за Валенса вероятно повече не би могло да бъде защитавана”.
Може ли някой да бъде убеден, че Валенса никога не е сътрудничил на полицията? Със сигурност не. По-вероятно е Валенса, като мнозина други, да е сключвал различни дребни сделки с властите през 70-те, за да гарантира свободата си, след като е бил арестуван за продемократична дейност.
Демонстрантите на улицата обаче, някои от които стари активисти на „Солидарност”, също така разбират, че тайната полиция едва ли се е свенила да изфабрикува полицейски досиета, за да дискредитира опонентите си.
И същите тези демонстранти са напълно наясно, че чудото на „Солидарност” би било невъзможно без лидери като Валенса.
По-широкият поглед е, че хората по улиците в големите полски градове днес защитават нещо по-голямо от Валенса, а именно – наследството от 1989.
Те подозират, че правителството използва атаката срещу Валенса като инструмент да делегитимира либералната демокрация. И изглежда са прави.
Настоящият полски министър на отбраната Антони Мачеревич твърди, че досието на Валенса доказва, че „посткомунистическа Полша е продукт на тайната полици, а не на демократично избрани институции”.
Едно е да трябва да защитаваш революцията от 1989 в „победена” Русия. Но защо изведнъж е толкова трудно да го направиш в победила Полша, където хората са по-свободни и по-богати от преди и където „Солидарност” е национална икона?
Иронията на настоящата ревизионистка вълна е, че 1989 се отхвърля по същите причини, по които дълго е била възхвалявана, а именно – отсъствието на радикализъм.
Фактът, че избра да интегрира бившите елити вместо да ги преследва, се оказа едновременно трайното постижение на революцията и основната ѝ Ахилесова пета.
Популисткият бунт, който трескаво напредва в Полша, Унгария и други части на Източна Европа, е бунт срещу умерените и умереността. Събитията от 1989 г., се осъждат като нещо, което е малко повече от находчив сценарий, за да превърнат политическата мощ на елитите в икономическа (като в песента на Who – запознай се с новия шеф, същия като стария шеф).
Според тази интерпретация 1989 г. отбелязва освобождаването не на хората, а на комунистическите елити. Те бяха освободени от страха (от политическа чистка и антикомунистически бунтове), вина, идеология, оковите на общността и дори от националната преданост. Преди имаха привилегията да пътуват, сега имат правото да са част от Запада. Преди управляваха страната, а сега я притежават. Сенчестата власт на старите елити се превърна в основното обяснение за всичко, което се обърка след 1989 г. – повишаващото се неравенство, предадените очаквания.
Политиката на гнева на Качински, като политиката на ненавист на Путин, среща силен отзвук у по-младото поколение, което живее в свят, където историята вече няма значение.
Те имат "Гугъл" и смартфони, но малко търпение за моралната сложност на комунистическия период и съответно никакво желание да разберат както всъщност е направил Валенса през 70-те години или пред какъв избор е бил изправен Горбачов през 80-те.
За поколението, което не е преживяло лично разрушителната и саморазрушителната природа на революционната политик, умереността не е нито вдъхновяваща, нито оправдана.
Героите от 1989 г. изтъргуваха мира за справедливост. Това беше благороден компромис. Но днес, когато мирът се приема за даденост, остава само дефицитът на справедливост.
