Има няколко вечни истини, които звучат толкова логично, че е невероятно, когато биват подлагани на съмнение. „Всички сме еднакви”. „Всеки е различен сам по себе си”. „Хора сме”. „За всекиго има място под слънцето”.
В последно време тези постулати не са валидни за страната ни. От повече от година ние говорим за „тях” и „нас”, за „местните” и „чуждите”, за българите и бежанците. Приказките се усилват много точно сега, преди изборите. В този период риториката за „България за българите”, „Ние нас не можем да спасим, че на тях ли да помагаме?” и „Опасни и болни хора са това” е особено зловеща.
Има обаче части от страната, където тези думи не означават нищо. Там, в края или в началото на България. Там по границата с Турция, където издигнахме невъобразимата телена ограда, която трябва да пази родината ни от търсещите спасение бегълци. По тези места политиците не се чуват. Дори и да е стигнало нещо от казаното, то е далечно ехо и местните хора не го различават от шума на гората наоколо.
Местните хора, бабите и дядовците, които живеят по крайните къщи, те посрещат с усмивка, черпят те с вафли и лимонада и хич не ти придирят, ако си чужд, защото те смятат за свой. За тях преминаващите през границата са клетници, които имат нужда от помощ и те им я дават.
Посрещат жената, видяла как отрязват главата на брат й, момчето, на чиято сватба е паднала бомба и е избила половината му роднини, братята, които са успели да се спасят, но са оставили майка си и баща си в родината.
Хората, които живеят близо до оградата, взимат хляба от масата си, вадят сиренето от шкафа и хранят изгладнелите деца и старци, които са докретали след часове скитане до портата им. После ги мислят с дни, след като Гранична полиция ги откара нейде из центровете за временно настаняване. Мислят ги и ги помнят, защото са видели себе си в тях. Помогнали са им, както вярват, че на тях някой би се притекъл на помощ, ако изпаднат в нужда.
За хората от пограничните села бежанците не са потенциална опасност, ръсеща зарази и радикален ислям. Те не мислят, че децата, идващи от Сирия, Ирак, Пакистан или Афганистан, са по-лоши от българчетата и че не трябва да учат или да си играят с тях.
За бабите и дядовците от селата по мрежата тези, които идват отвън, са същите като нас тук. Има добри и лоши, умни и глупави, способни и некадърни, млади и стари, възпитани и простаци, мързеливи и работливи, образовани и неуки. Хора. Еднакво различни.
Надеждата е в това, че истините по-горе са валидни за много българи. Из цялата страна, не само по границата. И със сигурност някой ден думите на омраза и гняв срещу бежанците ще останат само далечен шепот.
Очаквайте тази неделя в bTV Репортерите "Еднакво различни" - филм на Марина Евгениева и оператора Иван Филчев!
