В рамките на седмицата на три пъти футболът за малко да разпали Балканска война на три различни стадиона из полуострова. И ако положението в България и Румъния бе овладяно (или поне ексцесиите не бяха сериозни и мачовете с Хърватия и Унгария се доиграха), то в Белград нещата направо си „миришеха на барут“. И не говоря за драмите преди началото на мача, когато сърби и албанци се караха пред и през УЕФА за билети и достъп на гостуващата агитка. Не говоря и за първите (и последни) 43 минути на мача, в които имаше повече нерви и обиди от трибуните, отколкото верни пасове и удари в рамките на вратата.Кулминацията настъпи точно в края на първото полувреме – с дрона, знамето, националната чест, разменените юмруци, нахлулите на терена навиячи, пластмасовите столове в главите на футболистите, a после и дипломатически скандали, взаимни обвинения и пламнали тук-там огнища на шовинизъм и нескрита омраза към доскорошния (поне по паспорт) сънародник.
Клишето казва, че на Балканите положението е постоянна бомба със закъснител. В правотата на горното ни убедиха и последствията след прекратения мач в Белград. Минути след събитията в сръбската столица, Косовска Митровица буквално „избухна“ – сръбските медии съобщиха за многолюдни тълпи косовски албанци, стрелби и пироефекти, демонстрации и викове „сърбе на върбе“ и „убий сърбите“ в албанската част от едната страна на река Ибър, които е трябвало да бъдат потушавани със звукови гранати от служители на косовската полиция, полицаи от мисията на ЕС в Косово (EULEX) и военни от мисията на НАТО в Косово (KFOR).
На стадиона в Белград албанските футболисти се прибраха в тунела под обстрел от трибуните, но прибирането у дома беше повече от ефектно, и то подчертано позитивно – хиляди фенове с албански знамена и одобрителни възгласи посрещнаха своите национали, сякаш се завръщат от футболна победа, а не след прекратен при 0:0 мач. Тон даде премиерът Еди Рама – „ние се гордеем с червено-белите – докато имаше футбол, в играта имаше шансове, за съжаление на съседите, които пред целия свят оставиха лошо впечатление на това шоу“.
В Македония ехото също се усети – автобуси и автобусни спирки в Скопие са били счупени след мача, фенски фракции поеха отговорност или съпричастност към акцията, а албанци от Скопие, Тетово и Струга посрещнаха вечерта със знамена и скандирания „Велика Албания” и „албанска победа“.
Формално катализатор за всичко това, а и за грандиозния футболно-дипломатически скандал, който се задава, бе малкото безпилотно самолетче с дистанционно – същото това техническо изобретение, което отдавна се радва на сериозна почит и в кинематографията, и във военното дело, и в ежедневието на авиолюбителите. Само че за сърбо-албанските безредици дронът не бе нищо повече от щрих в картинката, някаква метафора, която прелита да ни покаже, че нещо чупливо и с два чифта батерии може да вдигне във въздуха цялото иначе така ключово и удобно за този или онзи политически лидер разбирателство на Балканите.
Да, дискусията за дроновете и евентуалното ограничаване на подобни провокации е нещо изключително важно. Коментарът на Мишел Платини и риторичният въпрос „ами ако дронът беше бомба“ казват достатъчно и със сигурност върху това ще се работи и скоро стадионите ще станат с една идея „по-дроноиздръжливи“, но по-ключов е въпросът за противопоставянето на терена между нации, които така или иначе имат незаздравели рани и отношения.
Примерите с Испания и Гибралтар, с Армения и Азербайджан, с Русия и Грузия (вече най-вероятно и с Русия и Украйна) са ясни, не е лошо тук да добавим и целите Балкани. Просто защото тук е твърде лесно от едно безпилотно самолетче и една количка с дистанционно да се стигне до изтребители и танкове. Вечерта във вторник ни показа за пореден път, че трябва да си вземем бележка. Ако един обикновен мач и едно знаме могат да доведат до размирици, до какво ли ще се стигне след дузина остри влизания и масов бой между футболисти, след хвърлена бомба в сектора на гостите или след меле пред стадиона? Всичко това го е имало неотдавна по балканските стадиони, а и най-вероятно ще продължи да го има още много време, тъй като промените в манталитета и в оценката за другия не се случват с таймер за едно или две полувремена.
„Оптимист“ съм за всичко това, защото живея на Балканите, а на километри от мен жиевят и Иван Богданов, и Беким Белай. Единият „запали“ фенска искра, която доста сплаши уж свикналите на футболни хулиганства италианци (и беше на стадиона и с ключова роля и този вторник). Вторият пък се хвърли да брани флага си на стадион, пълен с десетки хиляди, готови да го линчуват за това. Тук футболът е битка като всяка друга, поредната война за чест, слава и признание. Питате за България ли? Е, след последните два мача ние сме изключението, което потвърждава правилата.
