Бог да прости на лицемерите

Това е коментар за "Синдрома на самотните водачи" и характерната българска черта да говорим за достойнствата на един човек, едва след като той не е между нас. Епопея на забравените в модерен вариант за единиците, които промениха властта, а не се промениха чрез властта.

Днес България изпраща президента Желю Желев. През изминалите два дни за него чухте да говорят много хора с патос, който граничи с открито лицемерие. Моите впечатления са по-скоро от човека Желев, отколкото от политика Желев. Скромен, самотен и по своему ведър човек, който колкото повече време минаваше, толкова по-малко се вписваше в политическата среда в България. В последните години Желю Желев седеше по един странен начин на фона на омертата, която сякаш сключиха основните политически играчи. Странна личност, която говореше публично без втори план, а думите му преминаваха тихо, като през пустиня. Между другото, като цитирам Ботев, неговият портрет, заедно с този на Левски, са закачени над креслото на президента още от времето на Желев.

Политическите му опоненти му се подиграваха - защото бил народняк, жена му нямала стил, изчервявал се и нямал кръг от бизнесмени около себе си. Нямал сметки в Швейцария, сараи, яхта или фирма. Дори кадровици в съдебната система нямал и не успял да накара главния прокурор да събере смелост, за да инициира истински процес срещу комунистическия режим, което е една от големите му болки.

Днес тези "недостатъци" са посочвани като добродетели. Имам един въпрос, дами и господа, които изтъквате скромността и некорумпираността на покойника. Колко от вас за последно се посъветваха с него, преди да вземат едно или друго решение? Колко от вас го попитаха за мнението му? Колко от вас дори отидоха на поклонението му? Желю Желев не беше част от омертата. Дори загуби дъщеря си, която може би не понесе бурните политически ветрове. Загуби и съпругата си, която обра толкова много негативи, защото беше нормална и обикновена.  

България се прости с Желю Желев (ОБЗОР И СНИМКИ)

Стотици дойдоха на поклонението, съратници и врагове си спомниха за каузата на президента философ

Да, покойникът не се вписва в днешната българска реалност и никога не би имал шанс да стане наш президент днес. Защото не би допуснал някой да купува гласове за него, да използва медии, които да го хвалят, или да разчита на съдии и прокурори, които да държат противниците му на къса каишка. Ето това изпращаме днес - нормалността на един човек, който остана сам. Също както много от революционерите ни, за които Вазов с мъка пише своята "Епопея на забравените". Но обикновено историята забравя лицемерите, а техните действия, които днес наричаме "политика", влизат просто в криминалните хроники.

Бог да прости покойника, и Бог да прости на тези, които плачат с фалшиви сълзи за него.