Помни ли някой защо на метростанция „Автозаводска” в Москва стои мемориална плоча? С изписани 41 имена. Това са хората, загинали през 2004 г. при експлозия във влак на метрото между „Автозаводска” и „Павелецка”.
А помните ли атентатите на станциите „Лубянка” и „Парк на културата” през 2010 г.? Тогава също загинаха 41 души. И още 37 през януари 2011 г. на летище Домодедово. А жертвите на гарата във Волгоград през 2013 г. бяха 18.
Трагедията на семействата, почернени от експлозията в санктпетербургското метро на 3 април, след няколко години май ще се свие до лична трагедия за тесен кръг от близки на загиналите. Уви. Защото Русия живее сред терористични заплахи вече над 20 години, от времето на първата чеченска война и удара в Будьоновск, нападнат от бойците на Шамил Басаев, коментира Константин Егерт от „Дойче веле”.
Терорът като всекидневие
Политизираната част от обществото се тревожи да не би властта да използва терористичния атентат, за да отвлече вниманието от протестите, да мобилизира хората срещу т. нар. пета колона, изобщо да затегне гайките. Е да, може да се опита, нищо чудно и да засили контрола върху интернет. Но общо взето с никакви атентати няма шанс да мобилизираш днешното руско общество за каквото и да било. Честно казано, това привидно коравосърдечие, дори гадното печалбарство на таксиджиите в Петербург, надули цените, всъщност е по-добро от перманентна паника. През тези над 20 години Русия свикна с тероризма – и тук е слабото място на терористите.
Ясно е, че няма да стане, както в Париж след убийството на журналистите от седмичника „Шарли ебдо” – никакви десетки и стотици хиляди няма да излязат на улицата под лозунги „Не на терора!” и „Заедно сме!” (Естествено ако началството не нареди да се организират такива митинги, а в случая според мен няма да го стори.) А даже в страните от Запада впрочем не отвръщат с демонстрации на всеки атентат.
Въпроси не се очакват
Оставки със сигурност няма да има. Но и на Запад подобни трагедии невинаги носят последици за ръководствата на тайните служби, поне защото в борбата с терористи самоубийци предварително си наясно, че стопроцентов успех няма. Общо взето, на пръв поглед разликите между Ерусалим, Париж, Берлин и Москва при това положение не са много. Но все пак има.
Например никой в официалното публично пространство – нито в Държавната дума, нито по телевизията, няма да предложи преразпределяне на средствата за тайните служби: повече да получат бойците срещу ислямисткия терор, а по-малко – борците с опозиционера Навални.
Никой няма и да сподели съмнения, че стабилността, свързвана с Владимир Путин, е фикция. Никой няма да запита толкова ли е необходимо Русия да воюва за Башар Асад в Сирия. Т.е. може и да е твърде необходимо, но защо да не го обсъдим по-подробно, щом петербургският камикадзе не е пръв, нито, уви, последен?
Наистина, кой ли да пита? Парламент в Русия няма – има група функционери, фактически назначени да имитират законодателен клон от властта. Избирателите изобщо нямат влияние върху тези хора, значи никой няма и да се отчита пред тях. За телевизията под държавен контрол също отдавна знаем всичко – без команда отгоре там нито влизаш в студио, нито отиваш да обядваш. Всички знаят къде минават червените линии, които не се прекрачват.
Тънкият лед на псевдостабилността
Всичко това не означава, че обществото, напълно отделено и максимално отдалечено от своите управници, не си прави изводи, които не споделя със социолозите от ВЦИОМ и „Левада”. Струваше си човек да погледне туитъра на Дмитрий Медведев в деня на атентата. Изразил напълно уместни за случая съболезнования към роднините и близките на жертвите и пострадалите от терора, премиерът получи в отговор хиляди хапливи коментари и лични обиди. Това не бива да ни учудва.
Кремъл започва да схваща, че омразата към управляващата класа в обществото расте и властта няма как да спре това, колкото и да арестува немарливи „боляри” – било от Удмуртия, било от Москва. А обществото се страхува от хаос и революции, тъй че до едно време потиска недоволството си чрез самовнушение, един вид: „Затова пък Путин ни върна Крим, наказа проклетите украинци и сви сармите на американците.”
При това положение използването на политически методи от 1999 г., когато след експлозиите в московски жилищни сгради народът се сплоти около Кремъл и новия лидер, е не само невъзможно, но и опасно. Това може да предизвика непредвидени последици за управляващата върхушка. Властта и обществото в Русия продължават да крачат по тънкия лед на една несъществуваща стабилност.
Константин Егерт; „Дойче веле”; превод: БТА
