По принцип "трябва" е дума, която предполага задължително действие, без право на замисъл. В случая тя отговаря перфектно на ситуацията в Левски, която вече в пъти е преминала абсурдното. За последните четири години на скамейката на "сините" се смениха осем различни треньори. Но да приемем, че в кризисни моменти, е нормално ръководството на един клуб да опитва всевъзможни варианти с различни наставници. Но какво става, когато именно самото ръководство търпи промени почти всеки сезон, и то не един път?
След уволнението на Наско Сираков сред високите етажи на "синия" клуб се усети голяма празнина. Там за различни периоди от време бяха хора като Даниел Боримиров и Георги Иванов. Двама доказали себе си футболисти, които бяха използвани и набедени като главни виновници за неуспехите на отбора. Това се отнася в много по-голяма степен за Иванов, който свали футболните обувки и мигновено се зае с треньорския занаят, а в последствие и с ръководния пост на спортен директор.
Още в началото на треньорската си кариера в Левски, Гонзо бе обречен на провал. Започна да се учи в движение, както тактически, така и в отношението си към футболистите, а същевременно трябваше да изгради шампионски отбор. Иначе казано той получи една невъзможна мисия, с която дори Том Круз не би се справил. Въпреки това като амбициозен и непримирим човек, Иванов пое цялата отговорност върху себе си. Смяната му на треньорския пост от Николай Костов и назначението като спортен директор, имаше за цел да свали напрежението от него. Това обаче не се случи, защото в йерархията на всеки един спортен клуб по света позицията на "директор" е на по-високо ниво от тази на "треньор".
След домакинската загуба от Миньор с 0:1 преди по-малко от месец, Левски отново имаше нужда от изкупителна жертва. Тя се казваше Николай Костов, но самият той изпревари своите шефове и не допусна да се превърне в такава, подавайки своята оставка. И разбира се, отново Георги Иванов се нае да оправя всичко, заставайки на треньорския пост, уж до края на сезона. Логично под негово ръководство Левски загуби дербитата с Литекс и Лудогорец, а това бе и неизбежна предпоставка за подадената два дни по-късно оставка, както от длъжността спортен директор, така и от треньорския пост.
Сега цялата власт в Левски притежава изпълнителният директор Иво Тонев, който на последната си пресконференция заяви твърдо: "Аз ръководя Левски". Тонев изглежда като човек, който знае какво върши, но само до преди 3 месеца беше чужд на стадион "Георги Аспарухов" и още дълго време ще трябва да печели доверие от синята общественост. Това обаче не му пречи да се разпорежда като истински шеф и да прави промени на всяко едно ниво в клуба, от детско-юношеската школа до първия отбор, където по изричното му настояване капитанската лента вече е на ръката на 20-годишния Пламен Илиев.
Понякога такива промени се оказват правилни и повишават качеството на работа в клуба, а с това идват и успехите. За съжаление след толкова много кардинални промени, по-често се стига до нови проблеми, които трябва да доведат до нови уволнения и оставки. Само че в Левски вече не останаха хора за уволняване и такива като Георги Иванов, които напускат в името на развитието на отбора.
Именно за това е нужно на стадион "Георги Аспарухов" най-сетне да се задържат хора, които имат идея за развитието на клуба. На тях трябва да им бъде дадено достатъчно време, за да развият идеите си, а не да се стига до катаклизми след първата загуба. Иво Тонев увери, че такива условия ще бъдат осигурени на Илиан Илиев, но това май никой не го вярва.
Ясно е, че за трети пореден сезон Левски претърпя пълен провал на домашната сцена, но все още не се знае колко зле ще бъде положението след края на настоящото първенство. Време е в "синия" клуб да се търсят промени, но не в кадрови план, а в мисленето и плановете на ръководството за бъдещето на клуба. От жизненоважно значение е в Левски най-сетне да има спокойствие. А това може да бъде постигнато, ако смяната на ръководители и треньори спре! И то за дълъг период от време!
Автор: Никола Кацаров
