В опита си да бъдем все по-оригинални, да измисляме най-великите реплики, да правим нещата по възможно най-префърцунения начин, сякаш забравяме някои семпли истини наричайки ги, с размаха на парвеню с ямурлук, клишета. Една такава обикновена истина е, че волейболът е само една игра и винаги някой печели, а друг губи. Равен резултат няма. Целта на тази игра е да играеш честно, да доставиш удоволствие на себе си и на тези, които те гледат, да превъзмогнеш собствените си възможности и ако имаш качества да ги надскочиш, да не се отказваш до последно и ако си по-добър да победиш. Като спечелиш да отдадеш дължимото на своя опонент, а ако загубиш да го направиш с достойнство и също така да покажеш уважение към противника.

Е, кое от това не направиха волейболистите ни на Световното, та да ги виним, че ще се завърнат без медал?

Направиха всичко, за да бъдат за пример. Трудиха се къртовски цяло лято. Не мрънкаха и не капризничеха. Всеки ден по минимум 6 часа в залата. Не занимаваха никого със себе си, не произвеждаха скандали. Правеха това, което трябва. Играеха волейбол, защото са спортисти. Нямаше ги по първите страници на вестниците и списанията, не даваха тъпи интервюта, не парадираха. За да не си разваляме настроението няма да правим аналогии с представители на други спортове у нас. Вече 10 дни, на световното първенство, те са за пример за всички с поведението си. Победиха световния шампион Бразилия и европейския Полша. Надиграха отбора на най-многолюдната страна в света - Китай и отбора на най-спортната нация, в последните години, на Стария континент - Испания. Загубиха в невероятни битки от Франция и Куба. Играха честно и с уважение към зрителите и съперниците. Играха като отбор! При успех никога не забравяха да похвалят опонентите си, при загуба търсеха вината единствено в себе си. Какво повече да искаме?

Да, мнозина у нас, за да скрият собствената си посредственост живеят с илюзията за някакво величие и богоизбраност. Смешно е и жалко, но все по-често срещано. Хора, за които спортът е забранена зона, смело разсъждават как и кое. Кой как играл и накрая гръмко обобщават, че пак сме провалили. Как може едни кубинци да ни бият?! Ами биха ни. И те са тренирали и те са искали да победят. Та ние сме сред осемте най-големи на Планената! Другаде ни няма на картата.

Утре ще играем с руските волейболисти. Тях до сега да са ги заточили в Гулаг, за отсъствието им от Файнъл фор, ако разсъждаваха като у нас. Ами после ни чакат отборите на САЩ или Германия. Американците са Олимипийски шампиони. И те като нас обаче ще останат без медал, защото това е спорт.

Държавата ни е пропита от безхаберност и посредственост и на този фон една група спортисти правят така, че за нея да се говори с уважение по света. Вместо обаче да получат същото отношение и тук вероятно ушите им ще пламнат, ако разберат как ги коментират сънародниците им. Тогава след Бербатов ще си тръгне и Казийски.