Ан Карсън беше удостоена с Нобеловата награда за литература за 2026 г. 76-годишната канадска поетеса, есеистка, преводачка и специалистка по класическа литература се намирала в Исландия, където „слушала вятъра“, когато научила новината. Шведската академия отличи нейното творчество заради „смелия и новаторски“ характер и „игривия диалог с класическата традиция“, чрез който тя създава „нови форми за съвременната литература“.
В книги като романа в стихове „Автобиография на Червения“ (Autobiography of Red) от 1998 г., от който в Съединените щати са продадени почти 100 000 екземпляра, най-новия ѝ поетичен сборник „Грешната Норма“ (Wrong Norma, 2024 г.) и дебютната ѝ книга „Ерос и горчивината“ (Eros the Bittersweet) от 1986 г. – есе с обем на цяла книга, посветено на бога на любовта – Карсън оспорва установените литературни норми и преминава свободно между различни жанрове.
Собственият ѝ възглед за възможностите на езика ни дава представа за онова, което подобно новаторство може да разкрие: „Думите могат да изпръскат настрани, безмълвни и полудели; мислиш си, че са инструменти, играчки или кротки създания, а изведнъж те изгарят всичките ти дрехи и ти оставаш там – опърлен и нелеп, озарен от светкавицата.“
„Най-лесната сред трудните поети“
Родена в Торонто през 1950 г., Карсън учи класическа филология в Университета на Торонто, а впоследствие преподава старогръцки език. Книгата „Ерос и горчивината“ се ражда именно от академичната ѝ подготовка, пише TheConversation.
Карсън разделя времето си между Ан Арбър, щата Мичиган, в САЩ, и Исландия. Тя е известна със стремежа си да пази личния си живот далеч от публичното внимание. В есе, публикувано през 2024 г. в London Review of Books, обаче разкрива, че страда от болестта на Паркинсон. В текста тя изразява скръбта си от постепенното разрушаване на почерка ѝ и от загубата на дългогодишното удоволствие да изпълва „рафтове и рафтове“ с бележници.
Карсън е носителка на стипендиите „Гугенхайм“ и „Макартър“. През 2001 г. става първата жена, спечелила наградата „Т. С. Елиът“ за стихосбирката си The Beauty of the Husband („Красотата на съпруга“).
Творчеството ѝ е дълбоко свързано с академичните знания и не прави опит да прикрива това. „Почти всичко, което пише, се отнася до няколко неща едновременно и се движи чрез асоциации из историята на западната мисъл“, отбелязва литературната критичка Лола Сийтън.
И все пак тази ерудиция съжителства естествено с лирични и непосредствени описания на човешките емоции и преживявания. Това може да обясни привлекателността на Карсън за читатели, които иначе биха могли да се почувстват отблъснати или смутени от интелектуалната наситеност и откритото ѝ увлечение по експерименталната литература. Колумнистът по поезия на The New York Times я нарича „най-лесната сред трудните поети“.
В ръцете на Карсън разпадането на един брак може да се превърне в начин да се провери твърдението на Джон Кийтс, че красотата е истина. Древно чудовище може да израсне и да се превърне в тийнейджър, който се бори да приеме собствената си сексуалност. Мерилин Монро може да бъде пресъздадена като Елена от Троя. Кратка лекция за „Одисея“ на Омир може да доведе до размисли на поета Джон Ашбъри за значението на светлината.
Откъде да започнем?
За читателите, които тепърва откриват творчеството на Карсън, „Автобиография на Червения“ е добро начало. Преработката на древен мит разкрива художествената ѝ чувствителност и показва колко тясно са преплетени научните ѝ интереси и творческото ѝ въображение.
Книгата се основава на произведенията на Стесихор – древногръцки лирически поет, чието повествование за чудовището Герион е запазено само във фрагменти. В познатата героична версия на мита Херакъл убива Герион и отнема добитъка му.
Стесихор вече е усложнил тази история, като е представил Герион със съчувствие. Карсън, както обикновено, отива още една крачка напред и пресъздава чудовището в съвременен разказ за сексуалното желание и откриването на изкуството.
Герион в нейната книга е червено момче с крила. Израства в среда на насилие в дом на атлантически остров, а фотографията се превръща в средство, чрез което може да изрази себе си. Той се влюбва в Херакъл – млад мъж, чието непринудено отношение към връзката им оставя Герион уязвим и емоционално съсипан.
Когато двамата се срещат отново години по-късно, привличането помежду им все още съществува, както и способността му да наранява Герион. Така митологичният и героичният материал, от който Карсън черпи вдъхновение, се преобразява в нещо далеч по-интимно – преживяване, с чиито последици Герион трябва да се научи да живее.
Болезнените противоречия на желанието се повтарят в творчеството ѝ
Болезнените противоречия на желанието са сред основните теми, към които Карсън непрекъснато се връща. Това личи още в първата ѝ публикувана книга – „Ерос и горчивината“.
Изданието Modern Library включва книгата сред 100-те най-добри нехудожествени произведения на всички времена. В нея Карсън разглежда парадокса на желанието, което носи удоволствие, но същевременно причинява болка. Като отправна точка тя използва описанието на ероса – страстната, сексуална любов и копнеж – в творчеството на Сафо.
Книгата започва така:
„Сафо е първата, която нарича ероса „горчиво-сладък“. Никой, който някога е бил влюбен, не оспорва това.“
Разговорният тон на второто изречение пренася древното наблюдение в сферата на личния опит на читателя. В цялото творчество на Карсън разстоянието между класическата литература и съвременния живот многократно и осезаемо се скъсява по този начин. Древните текстове предлагат прецизни описания на чувства, които в първия порив на емоцията бихме могли да възприемем като изцяло свои и непознати на останалите.
Карсън ни напомня и че връзките между литературата и реалния живот не се ограничават до класическия свят. Такъв пример е дългата ѝ поема за несподелената любов The Glass Essay („Есето за стъклото“), включена в сборника Glass, Irony and God („Стъкло, ирония и Бог“) от 1995 г. Поемата е сред произведенията, цитирани от Нобеловия комитет.
Героинята в нея посещава майка си след края на една връзка, като носи със себе си книга на Емили Бронте. Четенето се превръща в част от усилието ѝ да разбере случилото се.
Връзката между познанието и загубата придобива особено силно изражение в Nox от 2010 г. – изумителната елегия на Карсън за нейния отчужден брат Майкъл, починал през 2000 г.
В основата на книгата стои диалогът на Карсън с поема на Катул, посветена на скръбта по неговия собствен брат. Поетът и критик Дан Киасън обяснява как книгата съпоставя оскъдните сведения за живота на брата на Карсън с латинско-английски речник, свързан с елегията на древноримския поет Катул. Киасън обръща внимание и на едно от основните затруднения в Nox: натрупването на материали не води непременно до по-ясно разбиране на човека, за когото скърбим.
В началото на книгата Карсън признава това:
„Исках да изпълня елегията си със светлина от всякакъв вид. Но смъртта ни прави скъперници. Смятаме, че вече няма какво повече да дадем за това. Той е мъртъв. Любовта не може да промени този факт. Думите не могат да добавят нищо към него.“ Това противоречие помага да се разбере дълбоко обмисленият начин, по който е изградена книгата. Nox трябва да бъде видяна – а най-добре и държана в ръце – за да бъде оценена пълноценно. Изданието е оформено като книга с разгъващи се като хармоника страници, поставена в кутия. То възпроизвежда ръчно подредена колекция от фотографии и откъслечни текстове.
Архивните документи могат да бъдат запазени и изследвани, но не могат да отговорят на всеки въпрос, който Карсън би могла да зададе на брат си. Формата на книгата позволява доказателствата и несигурността да съществуват едно до друго и насърчава читателя да продължи да размишлява върху тях.
Зашеметяваща емоционална сила
Празнините и липсите в Nox намират своеобразно отражение в работата на Карсън като преводачка. В If Not, Winter от 2002 г. – двуезично издание с творби на древногръцката поетеса Сафо – скобите и празните пространства отбелязват изгубените фрагменти. Читателят среща думи, оцелели през вековете, редом с бялото пространство, на мястото на което би трябвало да има други думи. Карсън превръща тази непълнота в част от самия процес на четене. Отсъствието придобива видима форма.
В най-новия ѝ сборник Wrong Norma прекъснатостта има различна функция. Двайсет и петте текста в книгата, придружени от изображения, преминават между теми, толкова отдалечени една от друга, колкото правното представителство на задържаните в Гуантанамо и следите, които стават все по-дълбоки в снега – тема, към която Карсън се връща от години.
Авторката описва отделните текстове като несвързани помежду си – оттук идва и предполагаемата „погрешност“ в заглавието. Сборникът не предлага на читателя единна, непрекъсната история, която да следва. Всеки експериментален текст е отправна точка – възможност за ново откритие и за появата на различни начини на мислене. За читателите, които ще посегнат към Карсън след присъждането на Нобеловата награда, тази готовност да се отклонява от очаквания ход на повествованието може да изисква известно привикване. Но именно тя е и част от удоволствието и удовлетворението, които носи четенето на нейните произведения.
Макар творчеството ѝ да се корени в методите и формите на академичното изследване, Карсън неизменно достига до наблюдения и прозрения, чиято емоционална сила може да остави читателя без дъх.
Знанието има значение. Но изненадата – също.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
