Лукойл Академик се раздели с евротурнирите на крачка от финалния турнир на Еврочалъдж. Най-незначителната от европейските надпревари, но все пак достатъчно авторитетна за нивото на клубния ни баскетбол. Участие на Final Four в компанията на отбори като „Локомитив” Кубан ,”Спартак” Санкт Петербург и „Остенде” не е чак толкова зле. Но сега с тези три отбора ще спори „Кърка” Ново Место. Словенците обаче не са никак случайни. Шампиони на своята страна и успешни участници в турнирите на УЛЕБ.
Да бъдеш елиминиран от словенски отбор на баскетбол не е никак срамно. Да победиш словенци в собствената им зала е доста престижно. Преди седмица българският шампион направи това и имаше право да бъде доволен. Тази сряда обаче не успя в най-важния си мач за годината. Горчивият вкус след приключилия неуспешно четвъртфинален плейоф идва най-вече от това, че Лукойл Академик бе толкова близо до успеех в серията. Направи и невъзможното като спечели първата среща, но големият провал дойде от двубоя в Правец. Домакинската победа бе задължителна. Тя осмисляше сезона след резонните победи в българското първенство. При второто гостуване в решителния трети мач не достигна и увереност след изтърваната златна възможност.
В първата предварителна група на надпреварата Лукойл Академик направи безапелационно класиране с 5 победи и само една загуба. В следващия етап българският шампион се справи успешно с нелеката задача да бъде в компанията на руския „Спартак” и два израелски отбора. Колкото и да бяха слаби израелците все пак представляваха една от най-баскетболните държави на планетата. В крайна сметка селекцията на тима от Правец остана в евротурнирите до края на март, което си е малък успех. Но малък. Значим би бил ако тимът играеше на Final Four. Имаше немалко условия за това, като финансова стабилност и добри играчи.
За поредна година обаче отсъстваше един изключително важен компонент. Подкрепата от трибуните в домакинските мачове. Лукойл Академик без съмнение е най-успешният български отбор. Тотален хегемон у нас и доброто лице на клубния ни баскетбол в Европа. Това обаче не го превърна в най-обичания ни баскетболен клуб. Напротив. От година на година симпатиите на баскетболните привърженици към тима намаляваше. Причините за това са две фундаментални. Насочената тотално към привличането на чужденци селекция и преместването на отбора от София в Правец. Безвъзратно бе заличен симпатичният академичен облик на Академик. Само спомен остана от онзи обичан от всички състав начело с Петко Маринов и една дузина добри български баскетболисти в тима. Чужденците идваха и си отиваха, вземаха или не вземаха пари, но с малки изключения не впечатляваха. Малко са добрите примери като Лодърдейл, Смит, Антич, Дийн и Камбала. Между тях се намърдваха десетки знайни и незнайни предимно американски играчи.
Тази година не направи изключение. Отбор от 7 чужденци и трима българи в основната си ротация очевидно не може да има фенската подкрепа. Зала „Универсиада” от мач на мач ставаше все по-празна през сезона. И какъв е тогава смисълът. Би имало, ако покрай лицето на мъжкия отбор клубът бе създал стабилна школа и произвеждаше талантливи играчи за националният ни баскетбол. Нищо подобно. Школата е пълен провал. Иначе е прав спортният директор Сашо Везенков да твърди вчера, че у нас няма добри български баскетболисти готови да играят на международно ниво. Така е няма. Но защо поне неговият клуб не се опитва да създава такива?
