В четвъртък националният баскетболен селекционер Росен Барчовски ще обяви имената на играчите, на които ще разчита за предстоящите европейски квалификации. Ако обаче не е чисто журналистическият интерес, едва ли някой се вълнува от това кои са тези двадесетина юнаци, които ще трябва да класират България за Евробаскет 2011. Липсата на интерес и интрига е напълно обяснима. Никой не се вълнува от нещо предварително предизвестено.

Защото в отсъствието на отказалите се Тодор Стойков и Димитър Ангелов, дори и най-дълбоките резерви в списъка на Барчовски са напълно ясни. Кръгът на потенциалните национали е толкова стеснен, че никой не може да сбърка с посочването им.

А нещо друго може би също е вярно. Броят на качествените играчи е толкова малък, че с изключение на близнаците Деян и Калоян Иванови, Ст.Георгиев, Филип Виденов, Ив.Лилов, както и на натурализираните американци, едва ли има много голямо значение, кои ще бъдат останалите. Ясно е, че всичко ще се върти около тези и от тяхната игра ще зависи евентуалният успех.
Неуспехът пак ще се пише на техен гръб. И не на треньора естествено.

А треньорът в сряда ще е в Белград. При своя консултант. Нещо като в притчата за Мохамед и Планината. В случая правата линия е спазена. Росен Барчовски в ролята на героя от Ориента отива при Светислав Пешич в ролята на Планината.

Сръбският специалист е голямо име в световния баскетбол. Истински титан. Световен шампион от 2002 година с тима на бивша Югославия, Европейски клубен шампион с Барселона от надпреварата в Евролигата, носител на десетки отличия на световната и европейска сцена. След дълго ухажване той се съгласи да наследи, като ментор на българския баскетбол друг велик специалист като Пини Гершон. Не знам до колко е редно националният ни селекционер Барчовски и неговият помощник Минчев да трябва да ходят до Белград на крака, за да получат от Пешич одобрение за собствения си състав, но всъщност и не виждам нещо лошо.

Няма нужда много, много да се вдигаме и превъзнасяме колко сме велики, защото просто не сме. Велик е Пешич. А и той вече направи два огромни жеста към нас. Дойде на два пъти в София за някакви шумнорекламирани тренировки с дълбоките резерви на националния ни отбор, като това повече приличаше на PR акция, отколкото на нещо, което ще остави трайна следа. Все пак категорично, по-добре с това отколкото без него.

Иначе най-лесно е да си стоим и нищо да не правим. Да чакаме неволята и нещо да не идва. Така, че инициативата беше похвална, макар и със спорен резултат. По тази причина и сигурно няма нищо лошо сега на Пешич да му бъде върнат жеста и на крака да получи списъка с проектонацоналите. А в меката на европейския баскетбол Белград, Росен Барчовски и Любомир Минчев да чуят идеите на сериозен човек като Пешич за бъдещето на българския баскетбол. И тук пак опираме до същината, а тя е в играчите. Най-големият в последните години Тодор Стойков се отказа и с пълно основание държеше на думите си, че няма път назад. Дал е достатъчно. Сигурно и пак ще дава, но в бъдеще и в друга роля. Друг стратегически до скоро играч Димитър Ангелов също приключи с националния екип, а другите горе -долу са същите.

Тези, които се класираха за Европейското в Полша и там загубиха три мача, голяма част от тези, които дори бяха част от състава за Евробаскет 2005. За да бъде кампанията успешна ще трябва максимална изява на играещите в чужбина български баскетболисти, които никак не са много. Ще трябва точна преценка за името и ролята на натурализирания американец и граничещото с чудо някакво сензационно представяне на играчите от вътрешното ни първенство. Защото последния сезон бе пълна скръб за националите подвизаващи се у нас.

Освен Стефан Георгиев в Левски и Иван Лилов в Балкан всички други дори не бяха и с поддържащи роли. Тях просто ги нямаше дори и в миманса. От всички отбори в нашата група Белгия, Грузия, Полша и Португалия само ние нямаме играч дори в турнира за Еврокупата на УЛЕБ. Не говорим за Евролига или НБА.

Какво очакваме тогава. Всяко класиране дори и в тази не особено впечатляваща компания би било огромно чудо, а неуспехът – нещо, за съжаление, закономерно.