Жена в абсолютна хармония със себе си. Не обича да й казват как да живее. Руши с лекота догмите на обществото. Жена за пример, която печели на пръв поглед обречени битки, със завиден дух.
В света на д-р Мила Бобадова не всеки е добре дошъл. Допуснатите обаче знаят, че са късметлии. Защото този свят е шарен и в него има простор. За човек, завършил Националната природо-математическа гимназия в София с профил физика, д-р Бобадова е по-скоро колоритна арт персона, отколкото праволинейна личност, която решава формули на ум.
Висшето си образование завършва в Лесотехническия университет, след което решава, че ще стане…ветеринарен лекар. С размах, в началото на новото хилядолетие, поставя основите на една от най-добрите „нечовешки“ клиники в столицата – „Добро хрумване“.
Защо избира тази професия?
„Заради един мъж. Преди около 700 години, защото аз съм на около 400“, шегува се д-р Бобадова, на която имаме честта да гостуваме в нейния втори дом – нейната клиника в центъра на столицата.
Любовта й към животните датира от дете. Сърцето й грабва ветеринарен лекар, който играе във филма „Опасният залив“: „Този лекар се грижеше за морски обитатели, а на мен морето винаги ми е било интересно. Както и орангутаните. Накрая реших да се ориентирам към кучетата и котките.“
През 2011 г. д-р Бобадова е избрана за „Човек на годината“ от Българския хелзинкски комитет. Наградата е връчена заради една дългогодишна нейна битка – насилието и особената жестокост срещу животни, както и боевете с животни, да бъдат криминализирани у нас. Преди 10 години Мила печели и те са квалифицирани като престъпление в Наказателния кодекс. Това е абсолютен прецедент за българското законодателство, а няколко месеца по-късно Мила е включена сред 100-те най-влиятелни жени на България.
„100% от сексуалните насилници в миналото са имали насилие над животни. Това е потресаващо число. Насилието над животни обикновено означава червена лампа“, споделя Мила.
Кога нашето общество ще се отърве от табутата, които го оковават?
„Не знам, но в моето общество няма табута“, разкрива ни д-р Бобадова. Нейната голяма болка обаче е липсата на толерантност в обществото ни:
„Нека всеки си представи, че може да седне в инвалидна количка и да се придвижи из София. Ние не просто не сме свикнали да живеем с различните. Ние не им позволяваме да живеят сред нас.“
Д-р Бобадова не вярва в брака. Други догми у нас обаче я принуждават в крайна сметка да се озове в гражданското. Прави го, за да може с мъжа на сърцето й да бъдат определени по закон като годни да осиновят дете.
„17 години живях с един мъж без подпис. Все още сме заедно. Как един подпис ще задържи един човек? Той ако реши да си тръгне, ще си тръгне. По-добре да има свободата, че може да си тръгне, а не да е при мен заради подписа.“
