„Животът е нещо просто.“ Това написва в своето есе едно 15-годишно момиченце. После същият този живот я повлича. Прави я известна. Донякъде против волята й. Просто такава е професията, в която тя открива призвание. Оттогава минават 20 години.
Днес 35-годишната любима актриса на младото поколение българи – Йоанна Темелкова, си спомня за онова есе. Споменът за него, плюс един последен мой въпрос, я пронизват право в сърцето. Срещаме се с нея във втория епизод на „Жените на България“.
„Когато пораснат, хората не следват мечтите си от времето, когато са били на 10.“ Йоанна се разплаква. И не, това не е роля. Нито поза. Това е човешката реакция на една много успешна и харесвана от обществото, но същевременно лесно ранима, вечно търсеща смисъл, объркана душа.
Йоанна Темелкова има вълшебно детство. Израства при баба си, на която е кръстена, и под крилото на дядо си, от когото наследява страстта си към футбола и към „Манчестър Юнайтед“. Искрено тъгува по лекотата и свободата на онова време: „Тогава дори страховете на хората бяха други.“
При нея няма звездна болест. Не се приема насериозно. Болезнено критична е към себе си. Със сигурност не се намира в най-благодатния си професионален период и няма проблем да сподели, че се лута: „Писна ми от негативизма на обикновения човек. Нашето общество живее с идеята, че някой му е длъжен за нещо.“
Актрисата посвещава голяма част от времето си на благотворителност. Вярва, че в този живот никога не е излишно да протегнеш ръка. Разочарована е обаче от друго: „Правя път, помагам на майки с колички, помагам на баби да си пренесат торбите. И… нищо! Има една думичка, която не коства нищо – благодаря, а ние сякаш я извадихме от употреба завинаги.“
