Голотата в театъра отдавна не прави впечатление на зрителите и едва ли успява ва провокира някого. Освен ако не е употребена по начин, по който ... успява да провокира. 11-ото издание на традиционно силната програма „Световен театър в София“ вдигна завесата с две представления и куп провокации, сред които не броим голите тела – на един перфектно преобразяващ се танцьор от Индонезия и на един изумително талантлив унгарски актьор.
Ненапразно, моноспектакълът на Тамаш Керестеш е определян като виртуозен. В продължение на два часа, в „Дневникът на един луд“ по Гогол, Керестеш прави всичко, което може да се очаква от един актьор, но е и също толкова неочакван в умението си не просто да държи будна и мислеща публиката, а да я инжектира с онова, което самият той изпитва, играейки пред нея на сцената.
Режисьор на пиесата е Виктор Бодо, удостоен през 2016 г. с европейската театрална награда „Нови театрални реалности“. Отличието в размер на 30 000 евро се дава от Съюза на европейските театри на творци, открили или измислили нов театрален език и разширили възможностите за изразяване на театралното изкуство. И това, като че ли, обяснява много от суперлативите, които получават изпълненията на губещия разсъдъка си чиновник Попришчин, предадени от Томаш Керестеш.
В изчистената и едновременно с това богата на идеи и движения сценография се долавят влияния от стила на Ван Гог с неговата деформираща пространството перспектива. „Тя отразява изкривеното съзнание и загубата на връзката с реалността на героя, подсилени и от необикновената звукова среда, която актьорът създава на живо“, посочва критиката.
Затова в истерията на самопреобразяващия се държавен служител бийтбоксът е най-малкото, което може да учуди зрителя, както и не по-малко истеричната намеса на героя в лицето на актьора Тамаш Керестеш и безспорните му диджейски похвати – буквално и преносно, като човек, който успява да задържи тълпата под хипнозата на един многократно повтарящ се бийт.
Не толкова истеричeн, но пък достатъчно ценен урок за историята на танца – съвременен и традиционен, изнесоха трима азиатци на 1 юни, в първия ден от „Световен театър в София“.
Представлението „Софтмашина: Рианто & Сурджит” е на режисьора и визуален артист Чой Ка Фаи, замислен през 2012 г. като реакция срещу възпроизвеждането на екзотични и мистични стереотипни образи за Изтока.
Покрай майсторските изпълнения на Рианто (Индонезия) и индийския му колега Сурджит Нонгмейкапам, зрителят попада в своеобразна експедиция из историята и настоящето на танца в Азия, подкрепена с много факти и примери от първо лице.
Заслужава си обаче да се разкаже и историята на самите танцьори. Рианто е специализирал в традиционния явански еротичен танц ленгер, изпълняван предимно от мъже, които въплътяват женски и мъжки образи, и майсторски овладяват техники на съблазняване. Рианто стига до виртуозност в изпълнението на ленгер, същевременно сътрудничи и на съвременни хореографи, разбивайки представата за тялото като инструмент, за пола като същностен в представянето на танца и за скандала като безсмислен, когато е неизбежен.
Сурджит Нонгмейкапам е съвременен танцьор от източноиндийския щат Манипур. Изучавал е разнообразни форми на класически индийски танц и бойни изкуства. Става един от малкото изпълнители в Манипур, които започват да се занимават и със съвременен танц, и се стремят да го развиват отвъд традиционните консервативни местни култури.
В „Софтмашина” Сурджит и Чой Ка Фаи обсъждат как се създава танцов спектакъл, предназначен за европейска публика, и размишляват върху творческия подход, влиянието на пазара на изкуствата, маркетинговите стратегии и културните стереотипи, като не пропускат да „захапят“ европейските практики на колегите си, но по много деликатен и приемлив дори за опонентите им начин – с чувство за хумор и с примери, тръгващи от единственото, което масовата публика си мисли, че познава – индийските танци, наложени чрез гиганта „Боливуд“.
Ето какво споделиха след представлението в София артистите:
