Докато военната служба беше задължителна, особено навремето, да си граничар не беше лесно. Не беше лесно на онези застави далече в планината. Спомням си писмо в казармата от мой съученик, който служеше на точно такова място. След шест месеца служба получих въпросното писмо, което си спомням и днес. В него той пишеше, че след три часа езда с кон е видял жена под 40 години и асфалтирана улица. Смешно или не, той твърдеше, че по дрането на животни е станал специалист, а по цепенето на дърва – професор.
Не сме си говорили след казармата повече за неговата служба. Тогава преди 1989 година се говориха какви ли не неща. За нарядите, за нарушителите и за това, че е тежка служба. Спомням си и онези години преди 1989 година, когато на море у нас идваха много хора от източния блок.
Беше известно и се чуваха всякакви истории за хора, които идваха на море у нас с намерението да успеят да преминат границата откъм Турция и Гърция. Тогава тези техни намерения можаха да се определят само с една дума: Бягство.
Много от тези хора не са успявали и са загубили живота си. Според проучване повечето жертви на тези мерки са били българи. Определянето на точния им брой зависи от научната оценка на съхраняваните допреди няколко години във Военна болница София зад заключени врати педантично съставени доклади за аутопсия на лица, починали от неестествена смърт в граничните зони.
До днес дори съществуването на тези документи, на които се натъква авторът по време на проучванията си в България, не е потвърдено. По официални данни само през периода 1947 - 1951 година най-малко 172 българи са били застреляни при опит за бягство, въпреки че заповедта за стрелба е издадена за българските гранични войски едва през 1952 г.
Други 339 български граждани са били застреляни по българските граници през периода 1961-1989 г. по данни на българския министър на отбраната след 10.11.1989 г. Димитър Луджев. Тези данни са посочени в проучване с подкрепата на фондация Конрад Аденауер.
В проучването е посочено още, че това са били вероятно в по-голямата си част съвсем млади хора, най-често мъже, но също жени и деца. По данни на българския армейски генерал Добри Джуров (1916 – 2002), който като министър на отбраната на НРБ в продължение на много години е бил отговорен за смъртоносните изстрели по тези хора, около 95 % от регистрираните 1.588 опити за бягство само през периода 1961/1962 г., са били извършени от членове на ДКМС („Димитровски комунистически младежки съюз “).
По оценка на автора за целия период от август 1961 до ноември 1989 г. е имало най-малко между 3000 и 4000 такива опити. Емпиричната оценка на станалите поименно известни на автора от проучвания на досиетата във Федералния орган отговарящ за документите на ЩАЗИ и политическия архив на Федералното министерството на външните работи повече от 1000 случая показва, че около три четвърти от бегълците са млади мъже, преобладаващо на възраст между 20 и 25 години.
Тези млади хора изключително често са от Източен Берлин, Лайпциг и Дрезден и много рядко (в по-малко от 10% от случаите) са носили със себе си фалшиви паспорти. Повечето опити за бягство на източногерманци през България са ставали на гръцката граница (около 40 %), докато на границата с Турция и Югославия тези случаи са около 30 %.
При проучването на известните досега по име германски жертви в тази част на удължената Берлинска стена показва, че 58,8 % от тях са загинали на гръцката граница (на границата с Югославия 23,5 %; на турската граница 17,7 %).
Проучването е направено от Д-р Щефан Апелиус, преподавател по политология в университет Олденбург и си заслужава да се прочете. То е озаглавено - Смърт във ваканционния рай България, ГДР и опитите за бягство през българската граница.
