Валентин Ганев връзва поредния здрав възел от мрежа, в която късчета памет и парченца от сърдечни спомени давят привидно съживената личност на актьора Хари. Реалността е една уж „Тиха нощ“. Но оглушителна, леко зловеща и в адска динамика, тя превръща собствения си „герой“ в роб на кукла.
В други времена това житие е било сътворено и изиграно от харизматичния и дяволски хипнотичен Стивън Бъркоф. Днес неговият Хари проговоря на български в Сатирата – през вокалния и „инструментален“ заряд на Тео Елмазов и под диригентската палка на Ганев.
Бъркоф е признат майстор на британския физически театър, за когото „Таймс“ пише, че е „насладата от злото в цялото му разнообразие“. Според „Ивнинг стандарт“ няма друг съвременен английски актьор, който да излъчва такова усещане за опасност и непредсказуемост. „Той е чаровникът с нож под палтото, затишието преди буря и самата буря“, допълва изданието.
„Тиха нощ“ също е буря, но в чаша, и то с отрова. Изхвърлен на брега, на самотата, Хари върти алъш-вериш сред попилени емоции, загубени битки, неузрели желания, недокоснати до сърцата им жени и ... коледен дух, който подсилва контраста на нищото, на бездната от безсмислености и празната душа сред един „празничен“ контекст. „Тиха нощ“ е за лузърите, за фантасмагориите, за опитите за летене в кафез и за цялата псевдооптимистичност на „свободата“ да живееш в куб, в затвор без стени, с много правила и несподеленост.
Валентин Ганев в интервю за btvnovinite.bg – за „Тиха нощ“ и почитта към Стивън Бъркоф, за „нахалната“ намеса в драматургията, за играещия човек Теодор Елмазов и неговия „уморяващ“ ентусиазъм, за границата между успеха и провала, за връзката между интелигентността и скептицизма, за впечатленията му от сериала „Белези“ като зрител.
Разговаряме в Сатирата, броени часове преди началото на „Тиха нощ“. Покрай нас минава колега на Ганев и пита как е миналата премиерата. „Ръкопляскаха хората“, отговаря му с усмивка моят събеседник. И това измества предварително подготвения първи въпрос към него.
Как приемате аплодисментите от публиката? Тя не просто ръкопляска, но и става на крака след края на почти всяка постановка...
- Да, така е. На английски му казват standing ovation (аплодисменти, при които публиката става на крака – бел. а.). Но сега се става на крака с повод и без повод. А за мен, като че ли, нормалното е, когато публиката възнаграждава изпълнителите със сериозни аплодисменти, но с желанието да седи и да иска да гледа още и още. У нас битува някаква лека идея – хайде да ставаме и да си тръгваме. Да не говорим, че тези, които стават на крака, пречат на онези, които са седнали. Така че, със смесени чувства съм, но с уважение и благодарност гледам на тези аплодисменти.
Мисля, че българската публика не е най-добре театрално възпитана. Имам предвид как вдигаш хората, докато минаваш между редовете, как трябва да си с лице към тях и един куп такива „дребни“ неща, които са част от театралния етикет. Помня времето, когато жените през зимата идваха на театър с едни обувки, но специално за спектакъла ги сменяха с други, а не както дойде – с гуменки и кални галоши.
В „Тиха нощ“ има няколко пиеси на Стивън Бъркоф, като основно е използвана „Коледата на Хари“ (1985), а също „Актьор“ (1985) и „Куче“ (2011). Лесно ли се получи компилацията между тези три заглавия, имаше ли редакции, изкушихте ли се да боравите с текста свободно...
- Да. „Коледата на Хари“ е писана през 80-те години и днес коледните картички са някаква екзотика. И едва ли има човек, който би сложил край на живота си заради това, че не е получил коледни картички...
Позволихме си да направим Хари актьор. Вкаран е и този лек естраден стендъп комеди ефект с разказа за кучето и няколкото „тъпи“ вица. Уютното пространство на Comedy Bar Happy Сатира предразполага към това. Щеше ни се Хари да бъде човек, който се занимава с някакво сценично изкуство – с театър. Тоест, да бъде най-близко до това, което познаваме и двамата с Тео. И той да бъде човек от всички жанрове – актьор, който си изкарва хляба там, където може. Той не се гнуси от някаква работа. Да, мечтае някой ден да играе Хамлет, но може да е и уличен актьор, и цирков артист, и клоун, и кукловод, и стендъп комик, телевизионен и кино епизодик, и какво ли още не.
Така че, има доста „нахална“ намеса в драматургията, като си мислим, че по този начин правим работата по-обемна и по-релефна. Опитваме се да представим с възхищение този забележителен британски артист и драматург. Защото всичките тези неща Бъркоф ги играе сам, като серия от скечове. Той е виртуозен актьор и велик мим. Щеше ни се, правейки каскада от жанрове и стилове, да отдадем почит на голямото можене на този човек, да се опитаме да бъдем толкова вътрешно свободни и дръзки във формата, че с наши средства да останем верни на духа на неговия вид театър.
Например, от пиесата „Актьор“ взехме идеята Хари да бъде актьор. Там героят разказва за бившата си любима, като буквално в пет изречения се преминава от запознанството, през сватбата, кратък съвместен живот, раздяла и провалянето на една връзка. Това пък при Бъркоф е вдъхновено от един скеч на великия френски мим Марсел Марсо. В него той изиграва човешкия живот в рамките на две минути – от раждането до смъртта.
Всъщност, пиесата „Актьор“, която е от само три страници, е едно пантомимно движение и преминаване през живота и през препятствията, през срещи с други партньори, приятели, колеги, жени, семейство, родители, загубата им. Пред очите на зрителя се завърта цял един житейски цикъл.
Споменахте картичките. Част от тези, които се използват в реквизита, са свързани с Вас лично...
- Тези картички са по драматургия и всеки от нас донесе свои лични картички. Някои са от бащата на Тео, пристигнали у нас чак от Япония. Има една, която е с пеликани, и тя е моя, от Австралия. Няма еленчета, снежинки, сняг и снежни човеци...
Наскоро споделихте, че режисирате, защото Ви харесва да измисляте и предлагате театрални игри. Получи ли се театралната игра между Вас като режисьор и Теодор Елмазов като актьор? Лесно ли се играе с Тео? Двамата се познавате отдавна – не само като колеги от Народния театър, но и като хора, които са наясно с кухнята на театъра...
- Тео е от типа играещ човек. Непрекъснато бъка от идеи и предложения. Фантазията му е много разнопосочна и плодотворна за съвместна работа. Ние се познаваме доста добре. Деляхме и продължаваме да делим една гримьорна, когато играем заедно в Народния театър. Предложението да правим този материал дойде от него. Създавахме представлението заедно.
Успя ли г-н Елмазов да Ви измори с ентусиазма си?
- Да. И слава Богу. Добре е, когато работиш с човек, с когото имате обща театрална визия или идея за правене на театър. Освен това, си имаме взаимно доверие и непрекъснато се провокираме един друг.
„Тиха нощ“ е пиеса за лузърите, за провалените хора, чиито живот не се е случил, независимо че са тръгнали с голяма кошница в живота си. Дали пък във всеки един от нас не дреме по един лузър?
- Със сигурност. Както във всеки от нас дреме някакъв гений – Наполеон или Моцарт, или Айнщайн, така дреме и лузър. И може би границата между успеха и провала е съвсем тънка, и е някакво ходене по въже, и по острие на бръснач. Освен това, никога не знаеш кое е успех и кое е провал.
Срещате ли около себе хора като Хари – самотни, несретни...?
- Мисля, че е пълно с такива хора. Да не говорим, че това е един от етапите на хора, които минават покрай нас, а след това ги срещаме до кофите за боклук...
Страдаме ли от емоционална недостатъчност?
- Струва ми се, че страдаме от недостиг на емоционална култура.
Можем ли да се пристрастим към самотата?
- Да. Както казва Слав Бистрев, нашият композитор, то е като тишината в музиката, като паузата в музиката... Всеки от нас има моменти, в които иска да остане сам. Или, най-малкото, е хигиенично да останеш сам и да искаш да си понякога сам. Въпросът е това да не стане патологично. И, независимо от външните обстоятелства, да започнеш да се къпеш в тази самота...
А като се самоанализираме, не губим ли себе си?...
- В края на краищата, човек трябва да върши някакви неща, а не да се самоанализира и да гледа в пъпа си. И, може би, когато е лишен от възможността да върши това, което може и иска, по субективни или обективни причини, той започва да се вторачва във фиксидеи и кошмари.
В "Тиха нощ" специалното участие има и Александра Сърчаджиева, почти неузнаваема е...
- Задачата ни беше да потърсим адекватен човек на персонажа, който искаме да постигнем. В представата, която сме създали с Тео и Краси Вълканов (сценографът на „Тиха нощ“ – бел. а.), тя беше леко борсук. Трябваше да изглежда мило, наивно и малко смешновато, малко като Пипи Дългото чорапче. Тя не трябваше да е някакъв идеал за красота и сексапил, а точно обратното.
Разбира се, Алекс е прекрасна, красива, млада жена и актриса, но тя притежава достатъчно актьорска лудост и вкус към характерност, за да се превъплъти, макар и за 20 секунди, в това мило същество с лунички...
В пиесата Хари общува със свое копие под формата на кукла, която е негово второ, трето и четвърто аз. Но тя е и негов отдушник. Ако прескочим пиесата и си представим, че сме много напред във времето, представяте ли си момент, в който човешки емоции ще се предлагат под наем? Искаш състрадание – взимаш си го под наем, искаш любов – взимаш я под наем...
- Искаше ни се тази кукла да бъде професионален партньор, театрален атрибут, другото его на героя, отдушник на гнева му, партньор, с когото споделя радостите си и т. н. А защо да ходим напред във времето, когато говорим за любов под наем? Това не е ли най-древната професия? Състрадание под наем и сега можеш да получиш по някакви телефони, сайтове и измислени „клубове“. Щом са под наем, за какво са ти? Май, пак опираме до ниската емоционална култура.
Може би, всички правим това цял живот, даряваме или лишаваме другите със (и от) състрадание и любов... В християнската религия те се припокриват.
Интелигентността и скептицизмът имат ли връзка?
- Основна връзка. Интелигентният човек, в някакъв положителен смисъл, е скептик и циник. Или би трябвало да бъде такъв. Под интелигентен човек разбирам не само такъв, който е чел много книги и знае много, а който умее да вкара себе си в контекст – ироничен спрямо себе си и спрямо обществото, и да гледа с леко намигане на всичко, което се случва наоколо.
Защото, така или иначе, всичко вече се е случило на този свят и с нищо не могат да ни изненадат. Да, може да има модификации на средствата, с които това се прави, но нещата са едни и същи от векове и хилядолетия.
Какво може да Ви разсмее с глас?
- Всичко. Обичам да се смея – на весели случки, вицове. Обикновено са ми смешни несъответствията – когато се блъскат и се допират високо и ниско. Но не обичам да се смея, ако някой се спъне на улицата или падне, и си разбие главата. Такива смешки не ми допадат.
Има ли разлика в чисто човешките емоции, когато стъпвате в храма на театъра – като режисьор и като актьор? Изпитвате ли страх, например, и в кой от двата случая?
- Не бих го нарекъл страх. Но разбира се, че има и страх... Рутината в такива случаи пречи и е хубаво да я няма. Хубаво е човек да започва на чисто, като на бял лист... Всъщност, основният страх сигурно е преодолян или махнат още с кандидатстването във ВИТИЗ и приемните изпити, когато се страхуваш, неизвестно от какво. Може би е свързано с това дали ще бъдеш или не, а и какво ще се случи по-нататък...
Но когато се захващаш с някакъв материал, по-скоро страхът трябва да се изхвърли... Да, вълнение винаги има от срещата с публиката, от резултата, как ще бъде прието и така нататък... Винаги гледам на всичко това като на игра, независимо дали е режисьорска или актьорска. Всичко е игра...
Вие сте от хората, които не бих се притеснил да попитам какво четат в момента...
- Чета книга, написана от моя близка приятелка. Казва се Румяна Чолакова, а книгата е „Пътеписи от Шашавия“ (разкази и новели, изд. „Сонм“, 2020 г. – бел. а.). Изключително интересно четиво, създадено с много тънко чувство за хумор и много познавателно.
Наскоро попаднах на Ваш отзив за книга. Какво може да Ви накара да напишете отзив за книга?
- Може би, когато става дума за приятел или за близък човек, бих споделил нещо. Ако става въпрос за „Изядената ябълка“ на Митко Новков, дори имаше идея да се прави спектакъл по тази книга. Идеята все още не е отпаднала, но виси в пространството. Харесвам начина, по който Митко Новков пише, както и него самия, приятели сме.
А когато четете някоя книга, представяте ли си как ставате неин герой – на сцената или на големия екран?
- Не. Не съм чак толкова полудял (Смее се – бел. а.). Разбира, се много от нещата, които човек чете, гледа или слуша, когато е особено впечатлен, си казва: Ето, това трябва да си го сложа в чекмеджето, някой ден може да ми свърши работа. И то наистина понякога свършва работа...
Гледате ли „Белези“ като зрител сега...
- Да, защото не съм го гледал предварително. Мога да бъда зрител, но това, което трябва да кажа е, че трудно понасям да гледам себе си. Мисля, че повечето актьори са така. Но ми е интересно да видя в какво съм участвал и как се е получило.
Без да познавам много добре този жанр (тв сериалите – бел. а.) и неговите успехи и неуспехи в България, мисля, че е доста грамотно направено произведение. Разбира се, дразнят ме прекъсванията с реклами, но явно без тях не може.
Както казва Иво Иванов в една друга пиеса – „Науру“: Преди гледахме телевизия, прекъсвана от реклама, а сега гледаме реклами, прекъсвани от телевизия. („Науру“ е моноспектакъл на Свежен Младенов по едноименната книга на Иво Иванов, режисьор е Валентин Ганев, играе се в арт център „Сити марк“ – бел. а.). „Белези“ е в класическия жанр семейна драма, направен с много можене от една голяма група хора, от един добре сработен екип.
