Три сестри разравят боклука на спомените – съвсем по чеховски, и то без да имат нищо общо с перото на големия руски писател. Орисаните като съзвездия Касиопея, Андромеда и Вероника се събират заедно заради една единствена звезда – тази на майка им. Тя отлита и оставя купища от вещи, напоени с болезнената носталгия по детството и безвъзвратно изгубените чувства.
„Боклук“, на сцената на „Театър 199“, е пиеса с особен актьорски заряд. Авторът Елена Телбис е от актьорската гилдия, режисьорът също е актьор – Ивайло Христов. А сложната система от човешки проблеми е еманация на актьорската природа, която развиваме в опит да спасим самите себе си.
Героините преживяват катарзис, изгубени в собствените си съзвездия, поколения и разбирания за любовта и доброто. Изненадата за публиката е в края на този безкраен процес на изхвърляне и изчистване. След това основният въпрос остава свързан с невъзможността да се възползваш от очевидния подарък, който ти прави вселената.
Интересен е краткият вербален портрет, който Елена Телбис прави на екипа, реализирал „Боклук“. Честност е думата, посочена от нея срещу името на Ивайло Христов, Светлана Янчева е мощност, Анастасия Лютова – доверие, а сценографката Марина Янева – въображение. Весела Бабинова, която след майчинството се очаква да замести Телбис в представлението, е приятелство. Срещу себе си Телбис поставя две думи – не знам.
Споделя, че в пиесата има и автобиографични моменти. В момента тя учи кинорежисура и подготвя сценарий за късометражен филм. Иска да се пробва и в стендъп комеди, защото смята, че „има много материал в държавата“.
Ивайло Христов: Шамарът не трябва да е силен, а навреме!
Режисьорът – за пътя към „Боклук“ и работата с три поколения актриси, за провокацията на заглавието, за непознаването на другия, за прошката и на кого би дал Нобелова награди за перфектност
Не е ли твърде провокативно това заглавие?
- Еee, идеално е (Смее се – бел. а.). Едно заглавие трябва да привлича вниманието. На мен то ми харесва, даже много – точно, защото е боклук. Пък, ако сте обърнали внимание, плакатът е много изчистен. Получава се една приятна опозиция. Според мен метафората боклук е напълно ясна. Но заглавието е провокативно и това е добре – за да може драгият зрител да се заинтересува какъв е тоя боклук.
Колко дълъг беше Вашия път като режисьор към този текст? Веднага ли го харесахте?
- Премиерата трябваше да бъде през юни, тоест пътят е много дълъг (Смее се – бел. а.).
Първо, трябва да кажа, че познавам Елена Телбис много добре, тъй като тя е моя бивша студентка. Тя даже ми беше дала един предварителен вариант, след което направи поправки.
Събитие е да се напише българска пиеса, и то добра, и това е заслуга изцяло на „Театър 199“ с конкурса, който организира. Това си е направо светлина в тунела.
Немаловажни са и актрисите, с които трябваше да работя. И четирите, като включвам и Весела Бабинова, са актриси, които много харесвам.
Взаимоотношенията, които се развиват между трите сестри в пиесата, са много приятно изследвани. И като прибавим нестандартното чувство за хумор, което Елена си го носи – това са много силни аргументи, за да се хвана с този текст и да го работя с момичетата.
Винаги има какво да се допълни и оправи в едно представление, което узрява едва след 10-15-ото изиграване на сцена с публика. И може би тогава ще дойде и резултатът, който на мен ми е в главата, и въобще ще бъде идеалното представление.
В спектакъла участват три поколения актриси. Три поколения са и трите героини в спектакъла. Поколенчески ли е проблемът в „Боклук“?
- Не бих казал, че е поколенчески, въпреки че всяко поколение си върви със своя морал. Проблемът е по-скоро вътре в семейството, в най-близките връзки. Много лесно човек може да направи проекция за обществото – от семейството към обществото, към времето...
Когато три сестри са толкова отдалечени една от друга, толкова самотни, въпреки че са близки като роднини, можем да направим извод в какъв свят живеем....
Коя е най-голямата драма на съвременното семейство, погледната през призмата на спектакъла?
- Може би е това, което прикриваме, което не казваме, което крием и таим.
И оттам се нарушава нормалното общуване. Но то е така и в обществото, не само в семейството. Прекалено сме заобиколени от недоизказани неща, от потискани неща, които водят до една много тежка алиенация.
Този проблем, разбира се, не е от днес или от вчера, от доста време е, но, за съжаление, не виждам тенденция това да се поправи. Точно обратното е...
В друг смисъл, това, което се случва с войните, с бежанските вълни и настроенията срещу тези хора, пак е проекция на този проблем. Тоест всичко опира до непознаването на другия...
От това ли бе провокиран единственият шамар в спектакъла? Единствен, но много силен...
- (Смее се – бел. а.) Да, до известна степен и от това ...
Колко силен трябва да е един шамар, за да има ефект от него?
- Според мен по-важното е да е навреме. Силата не е толкова важна (Смее се – бел. а.).
Има ли смисъл от това да кажеш „Съжалявам“, макар и 600 хиляди години по-късно, както се случва с една от героините?
- Със сигурност. Е, ако може човек да го каже тогава, когато трябва, би било по-добре. Но тази способност на хората да поискат прошка от другия е според мен нещо много ценно. И то не само на Сирни заговезни, а всеки ден!
Защото идва един момент, в който човек си казва, че не му е останало време да каже „Извинявай“ на някого или „Обичам те“... Ето такива прости човешки неща... И когато ги изпуснеш, после вече е късно.
В спектакъла има три дами, три жени. Щеше ли да е по-различен света на „Боклук“, ако актьорите бяха мъже или пък имаше братя и сестри?
- (Смее се – бел. а.) Да, може би конструкцията на пиесата щеше да бъде различна. На света това му е интересното – че е шарен. Ако беше само женски или само мъжки, не знам, може би щеше да е далеч по-скучно.
В пиесата, покрай всичко друго, се „раздават“ и Нобелови награди за перфектност? Кой според Вас заслужава този приз?
- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Айнщайн и Чаплин! (Смее се – бел. а.).
