Театърът е емоция, не може да се разчита на логично мислене и на логично решение. Думите са на актрисата Сашка Братанова и най-добре описват, и нея, и нейната Бергманова героиня в моноспектакъла „Болки на душата“.
Вик, страдание, затвор, съдба и безумно онемяла любов има в това сътворено с космическо вдъхновение представление. То е като дълга въздишка на облекчение и радост от призванието да бъдеш артист – само по душа – в пиесата, и наистина – в живота. Като изпусната пара след дълъг застой и омерзение. Като гейзер, отприщен от сърцето на поредния голям български талант, избутван насила в ъглите на небитието.
Две жени – една измислена и една реално съществуваща, се срещат и сблъскват в обща плоскост. И двете са подложени на дълго изкачване към пропаст, а не към върха, който заслужават. В тази извратена до болка форма на живот изникват, избуяват и разцъфтяват „болките на душата“. Жената, съпругата, любовницата, сестрата, майката ... детето – всичко това е Тя, заради нейните „огромни запаси от свръхжизненост“ и защото „животът има тази стойност, която сами му придаваме“.
И Сашка Братанова от България, и Сашка на Бергман са откритие и нов остров в театъра, и провокация за преоткриването на неговите непреходни стойности. Защото тя играе отвъд стандарта. Показва истинското си лице, а не негова маска или грим. Умее да ухажва публиката, без да я ласкае и принизява. Излива „болките на душата“ и изпива до дъно горчивината им. И това не предизвиква физически оттенъци на болка у зрителя, а само наслада от спектакъла.
В „Болки на душата“ най-хубаво е усещането, че на сцената излизат поне петима актьори – толкова силно е присъствието на единствената Сашка Братанова.
Разказът на Ингмар Бергман е преведен от Меглена Боденска. Режисьор е Роберт Янакиев, негово е и музикалното оформление. Сценографията е на Ива Гикова, а мултимедията - на Теодор Киряков. „Болки на душата“ е в афиша на Столичния куклен театър.
Сашка Братанова – в един спонтанен, непосредствено следпремиериен разговор – за пътя, за болката, за Анна, която има всеки от нас, за линията биографизъм-автобиографизъм, за лукса да се поставя Бергман, за катарзиса на зрителя и за актрисата, която оцелява само заради вярата в професията си.
- Има ли път, по който никога не бихте поела?
Аз винаги усещам с какво не съм съгласна... Трябва да видя за какво става дума и след това да си кажа, че не мога да го направя...
- Всеки човек ли трябва да има своята Анна в живота си?
През различни времена съм имала такива хора. Това са хора, пред които можеш да се отпуснеш, да споделиш всичко, да се покажеш в най-грозния си вид. Понякога, това е някое животно – коте, куче (Усмихва се – бел. а.).
Може би, аз самата имам такава потребност – да се разтоваря, като разказвам на някого. Но, както и в театъра, не на всеки му е интересно. Но пък така разбираш кой е загрижен заедно с теб, кой е на твоята вълна и с кой си сгрешил...
- С какво сърце тръгнахте към този спектакъл – свито или отворено?
Първо, искам да кажа, че много се зарадвах, че този спектакъл ще стане. Аз го харесвам от толкова много време. Харесах го още първия път, когато го прочетох. Казах си „Боже, колко е оригинално!“, макар че е писан от Бергман през 1973 година.
Стори ми се много интересно, много оригинално, много революционно. Не знам защо никой друг не го видя това. И чак сега се случват нещата – с помощта на много хора, които дадоха рамо. И най-вече Роберт, който се нае да работим заедно. Благодаря му за неговото търпение. Просто, защото по някои неща имахме разногласие, но лека-полека се стиковахме.
Така, че когато започнах да уча текста и да репетирам тази пиеса, всичко мина през мен – с помощта на Роберт. Затова може да се каже, че започнах с радост, после леко се уплаших, че няма да успея, но нещата постепенно се наместиха. Сега вярвам, че ще става още по-добре при следващите срещи с публиката.
- Случайно ли е, че разказът на Вашата героиня е точно на сцената на кукления театър? Самата героиня сякаш е дърпана с някакви конци...
Не, случайно се получи, че директорът на кукления театър се съгласи да даде сцената, а Роберт Янакиев – да режисира това представление. Просто така се получи...
- От самото начало ли имахте намерение да сте сама на сцената?
Първият въпрос, който зададох на Роберт, когато започнахме да четем текста, беше „Коя е Анна? Къде е Анна?“. Защото все пак непрекъснатото обръщение към Ана, Алфред или към другите хора трябва да се конкретизира – какво означава, защо се използва... Това са различни теми, по които върви героинята, различни болки в нея, които тя разрешава или лекува чрез тези хора.
- Колко трябва да е преживял артистът, за да изиграе точно този герой? Биографизъм и автобиографизъм имат ли допирни точки в случая...
Не мога да кажа, че се уеднаквявам със своята героиня. Моята житейска съдба няма нищо общо с нейната. Моят живот е протекъл по съвсем друг начин. Но винаги е по-интересно да играеш нещо, което не си ти, и което не си преживял, и което не можеш да си позволиш да преживееш, отколкото нещо, което си преживял. Него вече го знаеш, то е повторение...
- Лукс ли е да се прави точно такъв театър сега?
Това е моят голям страх – че хората са наплашени, болни, и че театърът може да ги донатовари.
Но аз все още имам надежда, че театърът води до разрешаване на някой твой личен проблем. За мен в това е смисълът на театъра. Гледаш и си казваш: „Да, тя постъпи така, но аз не бива да го правя!“, или нещо подобно...
Макар, че театърът е емоция. Не може да се разчита на логично мислене и на логично решение. Да съпреживееш и да се разтовариш, да минеш през някакъв катарзис – аз така го приемам театъра!
- Това го отнасяте към зрителя или към актьора?
Това е за зрителя. А актьорът трябва да направи така, че зрителят да повярва. Надявам се, че съм успяла.
- Мисля, че е с отговорите на въпросите дотук казахте доста за себе си. Но какво бихте казали на хората, които искат да гледат Вашия спектакъл, но се колебаят, защото но не ви познават?
При мен така се развиха нещата, че доста време не можех да упражнявам своята професия. Въпреки че това, което ме е крепяло през годините, е че винаги съм си казвала „Аз съм актриса!“. Това някак си ми е давало „стойка“, самочувствие.
И всъщност това, което искам да кажа на хората, е, че аз съм актриса, независимо, че не са ме гледали... и си мисля, че имам място на сцената... и се надявам да го имам. Но това зависи от публиката, разбира се.
