Звучи много лесно. Взимаш един обект от улицата. Поставиш го в някакво арт пространство. И оставяш хората да си блъскат главите с това „какво е искал да каже авторът“. И това, ако не е промиване на изтерзаните ни от извънредна ситуативност мозъци...
Един визуален артист – Михаил Михайлов, е издигнал личността на зрителя и неговото его в култ. И това се случва в истинска кула – тази в Лозенец, от чиито връх не виждаш нищо, а само успяваш да се спускаш и изкачваш по „спирали“, зададени от артиста.
Self-brainwashing е самоизмиване на мозъка като ритуал от ново поколение – във водна кула, в която отдавна няма вода, промиване – на ръба на режещата самоирония. Михаил Михайлов бяга, но само на пръв поглед, от цветовете и контрастите. Той успява да вкара гостите в материализирания вид на собствения си мозък – във възможно най-цветния и щур минималистичен екшън.
Всеки участник в Self-brainwashing има шанса да изригне – емоционално, интелектуално и ментално, без да се притеснява от последствията. И в тази игра няма опцията да си губещ. Защото, макар и за няколко минути, ти живееш в съвременното изкуство, ставайки част от него.
Михаил Михайлов – за личността като метафора, за водата и бялото, за промиването на мозъци, за Велико Търново и София като артистични провокации.
Ханес Андерле, кураторът на Self-brainwashing, казва за Вас, че използвате личността си като метафора за съществуването, егото и стремежа към индивидуална самореализация в глобализираното общество. На какво друго може да бъде метафора една личност?
Присъствието на една личност може да се зададе въпроси. Кой съм аз? Кои сме ние? И изобщо, как сме свързани помежду си? И какво влияние оказва това върху другите? Например, сега, по време на пандемията, разбираме, че не всичко зависи от самия индивид, а от общото, и че сме свързани един с друг.
Пандемията за мен беше време, в което имах възможност да работя по проекта си. Тъй като аз работя ситуативно, това промени малко и тематиката.
Ще цитирам отново Андерле, според когото в Self-brainwashing Михайлов оставя зрителя да реши колко чист е собственият му мозък, когато напуска кулата за измиване. А какво бихте отговори Вие – като автор, на този въпрос?
Възприятието е много относително понятие, тъй като то се дължи много на нашия опит, на конструкцията, която имаме в нашето съзнание. Човек може да влезе в изложбата и да не види нищо. Но може да влезе и това да промени неговото възприятие и да му повлияе. Реално, аз приемам тази изложба като метафора на моята глава, като това, което се случва в нея. Един вид, посетителят, влизайки в изложбата, влиза в моята глава, и става част от нея. И по-скоро имам чувството, че зрителят оставя част от себе си в мен.
Има една звукова инсталация в подземния етаж, където всеки може да каже нещо. То започва да се повтаря и, играейки си с акустиката на помещението, става като една натрапчива мисъл, която пък става част от моята глава. Това е някакво преработване, което, в крайна сметка, е и някакво промиване на тази мисъл...
Ако тази изложба показва случващото се във Вашата глава, това ретроспекция ли е, моментна снимка ли е или нещо друго?
Мисля, че e някаква компилация от минали и сегашни моменти. Защото всеки момент променя ситуацията и я създава наново. Естествено, моментът не може да съществува без миналото...
Имаше ли конкретно събитие в живота ви което провокира Self-brainwashing?
Поводът е това, че аз като цяло се занимавам с човешкото съществуване, изхождайки от себе си. Много ме занимава въпроса с конструкциите, които създаваме в главата си. И как можем да излезем от тези конструкции. И дали изобщо сме способни да излезем от тези конструкции и да променим нещо в себе си...
И изложбата е Вашият отговор на тези въпроси или показва процеса?
Аз по-скоро не давам отговори, а задавам въпроси. Защото, мисля, че целта на съвременното изкуство е да зададе въпроси, да провокира човек да си даде някакви отговори...
Има ли вариант, в който промитият мозък да се окаже възможно най-чистият мозък?
Трудно е да се говори за най-чистия мозък. Аз дори не мога да си представя как изглежда той...
Промиването на мозъка ли е една от големите трагедия за съвременния човек?
Аз дори не го възприемам като трагедия, а като някакъв интересен феномен. Изобщо, манипулацията на нашето възприятие и способността на човешкото същество да бъде манипулирано ме интересува като феномен. Аз самият не се изключвам от това, от тази слабост...
Без вода няма живот, казвате Вие. Без какво друго няма живот?
Да, аз казвам вода, защото, за да има живот, трябва да има движение. И когато има движение и промяна, това предизвиква живот. Затова бих казал – движение. Независимо дали е кръгово, в права линия или назад, независимо дали предизвиква положителни или отрицателни действия, то просто води развитието напред.
В тази изложба има много бяло. Белият цвят винаги ли е чистият цвят?
Бялото дори не се води за цвят. Според мен той е една много добра основа –
както един снежен пейзаж, който няма никакви следи и всяка малка частица, всяко малко същество получава много по-голям смисъл. Какъвто е случая с моите рисунки на прах или рисунки на несъвършенства на тавана.
Бялото има способността да даде важност на неща, които смятаме за неважни – като праха и жълтите петна на тавана...
Вие сте 100-процентов визуален артист. Какво за Вас означава визуален артист?
Той се различава от другите артисти по това, че не се занимава с текст, тон или танц, а с визия, с картини, които са най-важното изразно средство...
Питам Ви, защото според мен у нас това понятие се използва като оправдание за липсата на нещо, за изгубена концепция...
Може би има и такива случаи, но това понятие е еднакво навсякъде. В момента ми прави впечатление, че в София съвременното изкуство се развива. Всеки ден се появяват нови пространства.
Какво не Ви стига в България, за да развивате таланта си тук?
Аз съм завършил във Великотърновския университет съвсем класическо изобразително изкуство. Това не беше достатъчно като изразно средство за мен и смятах, че няма да имам достатъчно възможност да се реализирам. И веднага след като завърших образованието си, заминах за Виена, и спрях да се занимавам с живопис. Започнах да използвам други изразни средства – като пърформанс, видео...
Споменахте Велико Търново, който е и Вашият роден град. В момента той е окичен с лалета? Какви са Вашите професионални фантазии към родния град? Въобще, този град провокира ли Ви като визуален артист?
Със сигурност, подсъзнателно ме провокира, защото съм изкарал там 20 години. Относно тези лалета, ми харесва това, че някой е разрешил да се направи изкуство в публичното пространство. Защото градът е консервативен и изисква много работа, за да получиш разрешение. Ако нещо е по-провокативно, направо ще предизвика скандал.
Аз например си представям да бъде поканен за една самостоятелна изложба там. И в последствие бих направил и нещо в публичното пространство. Любимата ми част е около улица „Гурко“ и района преди Царевец. Харесвам Света гора, което е като един малък Холивуд на Търново. Той е доста занемарен. А там може да има произведения, които да накарат хората да стигат до там...
А София?
Прави ми впечатление, че има много контрасти. Има места, които са на много високо ниво, и други, където е абсолютна мизерия...
Зависи ли вдъхновението от мястото, където работите. Или мястото е важно само за изпълнението на проекта?
По-скоро, докато съм работил по Self-brainwashing мисловно съм бил в кулата, ако говорим за конкретния проект. Но проектът е създаден във Виена, в моето ателие. И в този смисъл, мястото няма значение.
