След „Сирано“, „Хотел между тоя и оня свят“, „Балдахинът“ и други запомнящи се, но не главни роли в театъра на Армията, един млад актьор получава своя шанс да рисува. С тялото си, с гласа си и с цялостното си присъствие. Животът на един от най-великите художници на нашето време. На живо. На камерна сцена. В абсолютно непозната у нас пиеса – „Винсент в Брикстън“ на Никълъс Райт.
„В камината на сърцата ни може да бушува пламък, но това, което хората отвън ще видят, е просто струя дим от комина“, казва Ван Гог. В „Театър 199“ неговият „български“ интерпретатор – Ясен Атанасов, е кълбовидна мълния, която се появява при хубаво време. И подобно на нея – мени цветовете си, както цветовете в картините на Ван Гог – червено, оранжево, жълто... Резултатът – един плътен и силен образ на човек, чиито гений изгрява в Лондон, преминава и гасне – за да остане безсмъртен.
Въобще не е важно какво точно се случва в Брикстън. Сюжетът може да бъде припознат и като твърде мелодраматичен – любовни триъгълници, майки и дъщери, приятели и предатели... По-важни са образите, в които актьорите се впиват жадно и с безмилостна страст – Мила Банчева – вдовицата, Жаклин Даскалова – приятелката, Теодор Ненов – приятелят, и Константина Георгиева – сестрата.
В този силен отбор, режисиран от Владлен Александров, 25-годишният Атанасов демонстрира качества, заради които в класическата музиката ставаш концертмайстор, в операта – солист, в балета – премиер, а в театъра – като начало, можеш да бъдеш наречен Ясен Ван Гог.
Ясен Атанасов – за сенките и голотата, за егоцентризма и външния вид, за чайчето с Чехов и раздумката с Винсент, за акордеона, пианото и Шопен. И още – дали полирането на ролите е като да полираш чаши, има ли проблем с възрастта си, на кого има доверие и защо, как канализира енергията си и има ли наистина любов, без която не можем...
Заради ролята във филма „Петя на моята Петя“ се задълбочавате в творчеството на Петя Дубарова, а за ролята на Ван Гог във „Винсент в Бристън“...
- Прочетох биографичните книги за него. Андрей, нашият драматург (Андрей Филипов – драматург на „Театър 199“ – бел. а.), носеше в театъра една огромна книга с картини, с цялото му творчество. Прегледах и нея, понеже не съм толкова запознат с живопистта. Не съм имал интерес, но сега много се запалих и започнах да чета – какво е живописта, как е живял Винсент ван Гог, в какъв период е творил – неща, които са много важни за актьора, за да се запознае с героя си, с неговите съвременници и епоха.
Ван Гог е бил голям почитател на Чарлз Дикенс. Много е интересно, когато се задълбочиш. Едно нещо те води към друго, към трето, четвърто. Самият процес е много интересен... Всичко това подсъзнателно помага. Имаш ли ги тези неща в главата си, някак си знаеш къде са границите и какво този човек не би направил... Въпреки че не би трябвало да има граници... Много хора са запознати с този велик художник и може би всеки има свое мнение за него. Възможно е аз да показвам част от Ван Гог, за която никой никога не си е представял...
С какво на Вас Ви е интересна тази роля?
- Това е човек, който не е бил разбран, или е бил разбиран от много малко хора. Чувствал се е отхвърлен. Борил се е, стоял е зад идеите си и принципите си, което в днешно време е рядкост. Много интересно е да видиш през какво минават тези хора. Те са били готови да паднат много ниско, но да отстояват своите принципи. За жалост, чак след смъртта си получава признанието, което заслужава. А това се случва много често и в наши дни. Хората не се оценяват навреме.
Разбирам, че Ви е любопитно да си „говорите“ с исторически личности. С Ван Гог какво бихте си казал, след като вече го познавате?
- Бих го попитал дали съжалява за някои решения в живота си. Защото аз самият съм се питал в някакви моменти, въпреки че съм на някаква крехка възраст. Минавали са ми разни неща през главата – дали нещо е правилно и защо го правя. Въпреки че съм сигурен, че лично той би казал, че не съжалява за нищо. Но би било интересно да го попитам. (Смее се – бел. а.).
На „крехка“ възраст сте, а в едно друго интервю казвате, че вече остарявате. Това – с годините – проблем ли е?
- (Смее се с глас – бел. а.) Явно, нещо ми става в последните месеци, след като ударих 25, което е много смешно. Някой на 50 може би ще ми каже: „Я се стегни! Пред теб е целият живот!“. И би бил абсолютно прав. Може би, аз искам все повече, повече да правя, да действам. Все повече не съм доволен от себе си. Но това е само около рождения ден. След него се отпускам и забравям на колко години съм. Защото понякога се чувствам и на 22. (Смее се – бел. а.).
Крехка ми е възрастта, крехък е и моят опит. Аз дори не мога да кажа, че съм актьор, защото това се изгражда с много години и с много труд... Може би, не постигам достатъчно за възрастта си. Не знам...
Докато полирате чаши, Ви хрумва да кандидатствате в НАТФИЗ. Полирате ли ролите така, както сте полирал чашите в ресторанта? Или това е друг вид усърдие...
- Ако говорим за полирането като шлайфане... Да, всеки има нужда да се справи добре и да изгради един образ... Да, тогава добре полирах чашите, но хората трябва да кажат дали толкова добре полирам и ролите... Естествено, ти решаваш дали да приемеш техните думи или да ги отхвърлиш. Зависи от твоето его. Но дори да не успявам да го правя перфектно, се сещам за думи на моя професор, на други преподаватели, на баща ми (Ясен Атанасов е син на актьора Атанас Атанасов – бел. а.), на семейството ми – че не трябва да се оставяш, не трябва да оставяш нещата недонаправени. Трябва да се вглеждаш в детайлите, да не пропускаш важни неща, да не си безхаберен и така нататък. Тоест, опитвам се да полирам...
Връщате се към думи на професора, предполгам това е Ивайло Христов, на други преподаватели, на баща Ви, на семейството... Полезно ли е това връщане и напътствия? Не е ли объркващо, когато човек има колебания?
- Въпросът е на кого имаш доверие... Може и да прозвучи нелепо, но професорът си е заслужил доверието ми. Този човек е бил водещ за мен. Чрез него съм разбрал какво е актьорството, кое е правилно и кое е неправилно, възпитал съм добрия вкус. На такива хора винаги мога да имам доверие.
Да, когато думите им са негативни, от тях боли най-много. Но дори и тогава, това е помощ и повод да се поправиш...
Само на хората с опит ли имате доверие?
- Не. Имам доверие на приятелите ми, които не ме виждат в светлината на актьор непрекъснато. Имам много приятели, които не са от тази професия, и тяхното мнение винаги ми е интересно.
Невинаги зависи от възрастта. Зависи от това какво си получил от този човек и дали искаш да го приемеш. Понякога се затваряме и си казваме, че нашето си е най-хубаво, а то невинаги е така.
Чувствате ли се намерил своето място?
- Да... Аз бях доста объркан след като завърших гимназията, после имах разни перипети... Но мисля, че в момента се чувствам много добре и от нищо не мога да се оплача. Благодарен съм и на Военния театър, където съм на щат, и на „Театър 199“ за възможността да играя и тук, и за различните проекти, които излизат...
Разбира се, че има разни малки неща, които бих постигнал в други сфери. Но може би театърът е моето място и с това бих се занимавал. Не ми омръзва, като че ли...
Наскоро споделихте, че имате проблем с това да канализирате енергията си....
- (Смее се – бел. а.).
Защо? И това не е ли работа на режисьора?
- Дааа... Може би. Това с канализирането ми беше проблем още като студент. (Смее се – бел. а.). Професорът много ми се караше, че имам един поток от енергия, която просто трябва да вкарам в правилната посока. Аз тогава не го разбирах... Мислех си, че нещата са както в живота, че трябва да хвърляш енергия в това, което в момента е важно за теб, да не се разпиляваш... Понякога професията не се различава много от живота...
А така ли е и в живота?
- Опитвам се, когато се захвана с нещо, много да не се разсейвам. Въпреки че се изкушавам да правя хиляда неща и да не съм конкретен в нито едно от тях... Но не трябва да е така, защото накрая – от два или три стола – оставаш на земята.
Това обаче е много трудно в нашата професия, защото не можеш да се занимаваш само с една пиеса, например, и да изключиш всичко друго. Ненапразно, майка ми (Деси Стойчева, майката на Ясен, е дъщеря на Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев – бел. а.) постоянно ми говори за този тайм мениджмънт. И много спорехме по тази тема. Но то се оказа нещо много важно. Ако нямаш ред в главата и в живота си, е доста трудно.
Пианото ще влезе ли в театъра? Какво обичате да свирите?
- Ами, не знам (Смее се – бел. а.). В НАТФИЗ много го пробутвах този номер, защото си мислех, че е много оригинално. Наскоро започнах да се занимавам и с акордеон. Взех и него да го пробутвам навсякъде (Смее се – бел. а.). Даже мина в едно представление.
Намерих стар акордеон в наше жилище и си казах, че трябва да се използва. Много е забавно, защото във „Винсент от Брикстън“ главната героиня ме пита дали свиря на пиано, а аз казвам: „Не, изключително кротък човек съм“. Става ми смешно, защото аз все пак има някакво отношение към този инструмент.
Аз съм голям фен на Шопен. Учил съм солфеж, познавам нотите, но не съм професионалист, в никакъв случай. Но в сайтовете вече толкова добре са разработени тези неща – показат ти къде да си сложиш пръстите... Аз свиря по този начин, защото е най-бързо и най-лесно. Но ако не свиря един месец, забравям всичко.
Какво казаха баба и дядо, след като гледаха театралния Ви дебют в „Жена без значение“? (Ясен Атанасов е внук на актьорите Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев – бел. а.)
- Много се вълнуват. Защото те, от цялото семейство, знаят какво е най-добре. Това са първи крачки, първи стъпки. Знаят, че е важно и те да са до мен... За мен беше важно аз да съм до тях в този момент. За мен беше много радостно, че успяха да ме видят на сцена.
Не мисля, че някога са имали очаквания, никога не са ме пришпорвали за нещо... Аз имам толкова много съвети, записани от баба ми и от дядо ми. Намерих техни тетрадки от първи курс в НАТФИЗ. Никога не са ме гледали с укор. Просто беше прекрасно чувството, че те са долу, а аз съм горе. Може би са били радостни от този факт... че нещата продължават, щафетата се предава... Много красив момент...
Чувствате ли се наистина „горе“, когато сте на сцената?
- Може би, не трябва да се мислим за нещо повече, когато сме „горе“, а хората са „долу“. Не трябва да се опитваме да даваме уроци, да укоряваме... Естествено, има някаква причина този един метър да е над другите...
Може и да прозвучи поетично, но когато си горе, на сцената, забравяш за нещата. Но реално публиката те възнася. Ти си горе, защото публиката ти помага да си там. Не би могло да има театър без публика. Затова бяха толкова трудни последните две години.
Но театър имаше, въпреки всичко.
- Да, имаше. Затова съм много благодарен на публиката, че не ни забрави. Че не забрави това изкуство. Чувствам се горе, но не по-горе от някого. Това е просто един полет над ежедневието.
Казвате: „Търся се всеки ден“. Какво намерихте днес в себе си?
- Какво намерих.... Намерих няколко лекета по панталона (Смее се с глас – бел. а.). И вече се чудех как съм се наклепал. (Смее се – бел. а.).
Усещам, че трябва да се замислям повече за детайлите, за това, което ме обкръжава. Днес разбрах, че съм некоректен в някои изказвания (Смее се – бел. а.). Хуморът ми невинаги се приема особено добре, дори от най-близките ми хора. Но те все пак ме разбират... А тези лекета просто ми развалиха деня (Смее се – бел. а.).
Досега не съм имал около себе си хора, които чак толкова да не разбират моя хумор. Хора, за които не знам, но пред които съм имал някакви изказвания, може би са си казвали: „Мале, какъв е тоя нещастник? Защо така говори? Защо така прави?“. Но, в крайна сметка, позволявам си да бъда себе си пред най-близките си хора. Те най-много могат да ме търпят (Смее се – бел. а.).
А търсенето е безкраен процес. Днес разбираш едно, утре разбираш друго. Много е интересно – днес си един, а утре си друг – ей такова е малко положението.
А важно ли е за Вас как изглеждате?
- Това е его. Каквото и да се лъжем, важно е. Но то не трябва да ни затуля и да ни разсейва от истинския смисъл на театъра. Трябва да знаем, че е там, но не трябва да му даваме шанс да излиза толкова много...
Събличате се заради ролята на Винсент. По-добре ли щяхте да се чувствате, ако имахте плочки на корема и прасци на културист?
- Естествено, че искам да изглеждам добре. Млад човек съм (Смее се – бел. а.). Може би, това са глупости и не трябва да е водещо за ролята. Въпреки че аз първо го изиграх това събличане, а чак след това се замислих как съм изглеждал. Но приятелката ми ме успокои, че всичко е наред (Смее се – бел. а.).
Това са бариери, които трябва да се прескачат. Не може това да те спира. Това съм аз в този момент. След два месеца може да не съм това, което ще повлияе на ролята по друг начин. Просто нюанси...
Страхувате ли се от сенките?
- (Смее се – бел. а.) Аз даже ги търся, особено сега, през лятото (Смее се – бел. а.). Не ме плашат и сенките на миналото. Обичам да съм буквален и да правя тъпи смешки (Смее се – бел. а.).
Сенките са част от нас. Не можем да избягаме от сянката. Не можем да забравим миналото си, не можем да забравим кои сме. Не трябва да бягаш от миналото си, а да го приемеш.
Има ли наистина любов, без която не можем?
- Може би, това е любовта към другия. Ето, например, Винсент Ван Гог е бил толкова самотен човек, толкова несполучлив е бил във всичките си любовни авантюри, толкова му е било тежко... Това е една от главните линии, която се опитах да хвана – че този човек не иска да бъде сам, не му харесва да е сам...
Ние, хората, сме такъв вид.
Да, може да има моменти, в които искаш да бъдеш сам, но много по-често имаш нужда от човек до себе си. Трябва ти разбиране, съвет, помощ, колкото и да не си признаваме. Самотата е лошо нещо...
Започнахме с Винсент, завършваме с него, но какво би си казал с Чехов на чайче?
- (Смее се – бел. а.) С Чехов на чайче? (Замисля се – бел. а.) Защо си е отишъл толкова рано. Представям си, че е можел да напише още толкова велики неща. Но може би това е великото – че е написал толкова малко, а е казал толкова много.
Бих си говорил с него за природата, какво го успокоява, кое го кара да забрави всичките тревоги в живота си. Къде би избягал, с кого не иска да говори и с кого му е приятно да си говори, какъв е бил като дете. Да си разкаже някой детски спомен... Смятам, че е бил прекрасен човек, и, наистина, ако имаше начин, бих пил един чай с него.
