След Нягул в „Грехът Куцар“, Гилденстерн в „Хамлет“, Зарко в „Бая си на бълхите“, Дон Жун в „Комедия на слугите“, Стенли Ковалски в „Трамвай Желание“, Хелмер в „Куклен дом“, Подсекалников в „Животът е прекрасен“ и Агамемнон, той сякаш заплува в други води, напусна коридора и се потопи в собствения си океан от моноспектакли. Да, океан. Но само за един вид наблюдаващи.
Четвъртата среща в театъра между Камен Донев и Стоян Радев е и завръщане, и събитие, и знак за началото на един дълъг живот на спектакъла „Сирано дьо Бержерак“ на сцената на Армията. Актьорът е все така див, необуздан и чудовищно талантлив, но попаднал в ръцете на точния режисьор, той става съвършен.
Подобно на героя му, в жилите и на Камен Донев беснее ураган. Той също е с двайсет ръце и десет сърца – за да отвее собствената си „чувствителност“ и да я превърне в сила. Толкова, че когато го няма на сцената, публиката да гледа един добър спектакъл, но когато той се появи – като „небесен щурец сред мравки“ – става блестящ шоу спектакъл. Без излишни фойерверки и масови трикове, без прекалено оцветяване и маски.
Камендоневият Сирано се появява с апломб и абсурдно изпълнение на „Панаири, панаири“. И след като веднага си се запитал какъв ли ще е този Сирано, нещата много бързо се „наместват“ – дори повече от очакваното. Много скоро той запява La Boheme на Азнавур, което е доста по-адекватно в сюжетен план.
Стоян Радев е майстор на фината алюзия. И тук е във вихъра си, въпреки „опасния“ бекграунд на актьора Камен Донев, той е вкаран в образ – на ръба на фикцията и реалния живот. Има и шега, и ирония, и самоирония, и пародия на собствения му опит в „народното творчество“. Границата е почти прекрачена, когато Сирано е наречен скитник, безсрамник, простак, палячо и ... халтураджия, а отговорът е „Това вече съм го чувал“.
Мекото говорене и смяната на ударението са само подправки на този изграден до най-малкия възможен детайл образ на Сирано. Той взима от гроздето зрънце, той е влюбен и погубен, той бленува и забравя, плаче, макар и с крокодилски сълзи в стил „Улицата“. Но всичко е с мярката на добрия и естетски издържан театър.
И този свят е огрян през цялото време от една романтична, макар и тиктакаща луна. Тя се сменя във безброй форми и подобно на часовник „виси от небесата“, нищо че понякога а наричат „жълта тиква“. Но това е нормално в един живот, в който враг се римува с глупак, а глупачка – с плячка, а Бержерак не е простак. Той е сред Дартанян, Дон Кихот и цъфналата ръж, и е „същество едничко на земята“. И героят, и цялото представление, битува, диша и живее пълноценно с безпогрешно разчетен кастинг и безупречно изградените и изиграни образи на Льобре – благодарение на Тигран Торосян, граф дьо Гиш – Георги Къркеланов, Кристиан дьо Ньовилет – Ясен Атанасов, и Роксана – Луизабел Николова.
През годините Сирано дьо Бержерак е игран от големия български актьор Андрей Чапразов, след това - от Христо Гърбов, Деян Донков... Навън асоциациите са с Депардийо и Джеймс Макавой. В тази компания вече съвсем естествено заема своето място и Камен Донев.
Екипът на „Сирано дьо Бержерак“
Автор – Едмон Ростан
Режисьор – Стоян Радев
Художник – Никола Тороманов
Композитор – Славчо Николов („Б.Т.Р.“)
Хореография – Теодора Попова
Участват Камен Донев, Ясен Атанасов, Луизабел Николова, Георги Къркеланов, Тигран Торосян, Владислав Виолинов, Владимир Матеев, Ели Колева и абсолвенти от театралния колеж „Любен Гройс“.
