Тя е едновременно Чаплин с дисаги и бай Ганьо с бомбе. И пътник на собствената си чест. И герой на собствения си красив свят. И гледа право в очите. И говори. И спори. И се пали. И разказва докрай. Със страст. С обич към хората. С надежда. С очакване за нещо по-добро. Илюзорно и почти невъзможно...
Актрисата Маргарита Хлебарова влиза в кожата на този съвсем нетъмен субект – в моноспектакъл с леко подвеждащото заглавие „Шоуто на Сюзан“ – в Сатирата. Сюзан Блеквил е творение на Питър Куилтър – световноизвестен британски автор, преведен досега на 27 езика в над 40 страни. Като връх в неговото творчество се посочва „Краят на дъгата“ (End of the Rainbow) – драма, посветена на последните месеци от живота на Джуди Гарланд. У нас най-популярна е „Актрисата“ с Аня Пенчева и Стефан Данаилов (Народен театър, 2019).
Поредната среща със силен женски образ Куилтър прави в „Шоуто на Сюзан“, с оригинално заглавие Just the ticket. Това е one-woman comedy за съдбата на Сюзън – шумна и самотна ексцентричка, която предприема самотно пътуване до Австралия, за да отпразнува 60-ия си рожден ден. В търсене на любов и заобиколена от хаос, тя отвежда зрителите в хаоса на собствения си весел живот...
Маргарита Хлебарова, въпреки очевидното несъответствие с оригиналната възраст на своята героиня, създава спектакъл за жената – нормалната, реалната, неизмислената, проснатата на дивана... Тази, която с цялата си нормалност руши, реже и бастисва представите за стандартност. И точно в тази роля прави наистина голям скок в достигането на уж прости неща – моженето да бъдеш съпричастен, да живееш в синхрон със себе си и другите, да обичаш и да те обичат...
Преводът на текста е на Михаела Кацарова. Постановката и музикалната картина са на Николай Ламбрев-Михайловски. Сценограф е Чайка Петрушева. Мултимедията е на Слави Георгиев.
Маргарита Хлебарова – какво е да те приемат във ВИТИЗ на 16, а на 20 – да си в Народния театър. Защо няма мечти. Защо обича да разговаря с непознати. Кога пустинята се превръща в река. Защо живее живота на Чаплиновите герои в реалността..
Като Ви гледа човек след този един час и 16 минути в „Шоуто на Сюзан“, неизменно се пита – възможно ли е една Маргарита някога да бъде унила?
- Аз съм много позитивен човек и страхотен оптимист. Това малко граничи с лека лудост при мен... Защото, независимо какво се случва, аз винаги виждам положителното. Да, има моменти, в които се събуждам...
Преди няколко дни се събудих с мисълта какво ще стане с този спектакъл, дали публиката ще го гледа, дали се страхува да идва на театър заради пандемията... Някакви такива мисли ме обзеха, които не можах да ги изчистя много от съзнанието си...
Ето, например, вчера нямах такива мисли. Беше ми много добре...
Обичате ли да водите разговори с непознати?
- Обичам. Защото има много интересни хора.
Спомням си една история от Коледа, беше 25 декември. Случи се на малките пет кьошета (Място в центъра на София, където се пресичат пет малки улици – бел. а.). Аз бях с моя приятелка. Появи се една женичка, клошар, но много интелигентна. Нямаше обувки...
Когато се видяхме, веднага се усетихме. Нали знаете, актьорите привличат някои хора. Погледнахме се и тя започна да говори. Разказа, че била учителка, поиска стотинки за хляб. Заведохме я в един магазин за втора употреба, взехме й обувки, дрехи, погрижихме се за нея. И това беше жестоко...
Имате ли 20-годишни мечти?
- Хм. Това е много хубав въпрос... Айде де! Никога не съм се замисляла.
Аз, по принцип, не мечтая. Аз съм тук и сега. Има хора, които мечтаят да имат голямо семейство, половинката да е адвокат, да ходят в скъпи заведения, да купуват скъпи дрехи, децата да учат в конкретен университет.. Е, аз не съм от тези. Гледам да поемам нещата, които просто ми се случват.
Май за първи път срещам артист, който няма мечти. Това има ли някакво обяснение?...
- (Замисля се – бел.а.) Не знам какво да кажа... Такава съм...
А романтичен човек ли сте?
- Да, романтичен човек съм...
Много обичам храната и за мен това е едно от най-големите удоволствия. Изпитвам страхотна любов към това.
А актьорската професия какво е – работа, преди всичко, или любов, романтика... Как станахте част от нея?
- Може би, както много деца, така и аз, от малка пеех с микрофон от дезодорант, подреждах си кукли за публика. Рецитирах им нещо. По-късно кандидатствах във ВИТИЗ, благодарение на една моя приятелка, с която сме близки до ден днешен.
В седми клас тя ми каза, че ще кандидатства във ВИТИЗ. Тогава си казах, че и аз ще кандидатствам. Тя обаче после реши да учи зъботехника, но аз не се отказах.
Подготви ме Бончо Урумов (1937-2002, български актьор, режисьор и педагог, завършва актьорско майсторство в класа на проф. Боян Дановски, създава и ръководи младежка театрална студия към „Сълза и смях“, която по-късно започва да носи неговото име – бел. а.), светла му памет. А с него ме свърза Ицко Финци... На 16 години и половина влязох във ВИТИЗ и на 20 вече излязох от там.
Почувствахте ли се безпомощна след като завършихте академията? Все пак сте била на 20...
- Беше невероятна школа, която ме научи на дисциплина и уважение към театъра. Много е важно това нещо! Важно е, когато имаш представление да не пристигаш 10 минути преди началото...
Моят дипломен спектакъл беше от седем едноактни пиеси. Аз участвах в първата, която беше на Ерик Богосян – „Горчива отвара“. Бяхме гениален клас – Мариана Йотова, Ива Панева, Теодора Духовникова, Рада Велинова, Йоана Буковска, Божидар Попчев, Иво Тончев...
3начи, правим дипломният спектакъл и Сашо Морфов (Режисьорът Александър Морфов – бел. а.) идва да гледа. След това една вечер се звъни на телефона вкъщи – аз тогава нямах мобилен – отсреща беше Морфов. Попита ме дали мога да заместя жена му, защото е бременна в шестия месец. Ставаше въпрос за „Сън в лятна нощ“. Като чух това, сърцето ми се сви на топка, притесних се, разтреперих се, не можех да кажа името си. Така, отидох в Народния театър. Рени Врангова (Актриса и съпруга на режисьора Александър Морфов – бел. а.) играеше Елена – главната роля, и аз я заместих.
Аз всъщност се сблъсках от ВИТИЗ директно – баааам! – в Народния театър! Това беше моят старт. И тогава, на онези години, си казах: „Ехее, колко било лесно!“. Да, бе, да! Не се оказа никак лесно! Много лесно те свалят отгоре. Човек просто трябва много да обича театъра, да вярва, и да го желае, и нещата се случват.
Някога имала ли сте колебание за тежестта на името си?
- Замисляла съм се. Даже по едно време се чудех дали да не се казвам Маргарита Николай, примерно. Реших, че ще е по-модерно, но се отказах.
Благодарение на това, че Калин Сърменов (Актьор и директор на Сатирата – бел. а.) ми подаде ръка и ме върна в театъра, сега се чувствам по-сигурна. Това е моето място.
Кога пустинята се превръща в река?
- Може да стане, когато си много откровен и много истински, и наистина отворен към света и хората...
Къде в живота Ви на актриса е поставен Чарли Чаплин?
- Аз си го нося. Освен това, едни такива нелепи неща ми се случват постоянно – ще се фрасна някъде, три часа няма да мога да си извадя портмонето от чантата и ще забавя опашката в магазина, после ще отворя чантата и всичко ще се изсипе на земята... Николай Ламбревски просто отключи това по някакъв начин. Имахме невероятен работен процес.
