Спомням си онези далечни години, когато нарамил дървените си ски “Пампорово” се отправях към спирка “Хладилника”. Там трябваше да се преборя и шмугна в автобусът за “Алеко”, а баща ми правеше един номер да сложи ските напряко на вратата за да може да си спечеля място за сядане. После го използваше бaща ми, а аз разглеждах с любопитство различните марки ски, за да си ги изписвам на ученическата чанта. Карането на ски на “Алеко” беше всяка събота и неделя.
Времето нямаше значение. Пистите трудно можеха да се наречат обработени, а и това не ни интересуваше. Бубуните понякого бяха толкова големи, че почти се губех между тях. Днес по подобни терени се организират специални състезания, а карането на ски по пистите е детска игра пред условията в които ние го правехме. Лед, преспи, бубуни, мъгла, слънце и вятър.
Най-големите ми грижи бяха с изпадащите винтове, които държаха кантовете, а че се мокреха кожените ми обувки и мръзненето беше част от заниманието въобще никога не е било повод за размишления. Най-голямата ми награда беше, когато баща ми взимаше от гардероба на “Щастливеца” пластмасови обувки за ски “Кастингер”, срещу 5 лева наем на ден.
Тогава имах чувството, че съм един истински Ингемар Стенмарк, нищо, че ските си бяха все така дървени.
Всички тези мисли ме спохождат днес, когато съм някъде по пистите и виждам оборудването. Мисля си го и докато наблюдавам подготовката на групата с която поемаме към хижа “Мальовица”. Целта е пореден етап от обучението на желаещи да станат планински водачи.
Пиукат пипсове при задължителната проверка преди тръгване, закачат се колани за ски, закопчават се гортексoви якета, а под тях тънки пухенки ще се грижат за допълнителния комфорт. През погледа на миналото, хората изглеждат като космонавти с цялото си оборудване. Да, така е днес. Има всичко необходимо за да се отправиш в планината и да се чувстваш сигурен.
Освен екипировката, всеки има пипс - личен уред, които служи за да бъдеш открит ако бъдеш затрупан под снега. Сонди за да те търсят и лопати с които да те изкопаят. Да, днес има всичко, но това са все неща, които не отменят необходимостта да имаш опит, който може да придобиеш в планината.
Това ми казва Георги Георгиев - Черния, един от най-опитните ни планински водачи, който провежда курса. Жоро е легенда в средите на хората, които се занимават с планински туризъм и има защо. Десетилетия е в планината не само у нас но и по света. Защо му казват Черния не знам, но се досещам. Говори стегнато и ясно. Дразни се от всеки, които се бави. Той има ясен график за курса и иска да се спазва. Това не е въпрос на характер, а на дисциплина. Как иначе ще води хора по планините и ще отговаря за тяхната сигурност? Просто няма как.
Планината не е мол или увеселителен парк. Днес хората са много по-образовани и знаещи, но и много по-разглезени и дисциплината често пъти е липсващо качество. Докато върви курсът, на няколко пъти се намира по някой, който не е доволен от резултатите на теста и едва сдържа раздразнението си от коментарите на Жоро Черния. Според него, място за компромиси няма. Утре всеки един от тези хора ще поеме в планината с група хора и ще носи отговорност за тях. Аз съм страничен наблюдател и виждам всичко което се случва и го разбирам.
За качествата на курсистите и тяхното отношение се вижда на следващата сутрин. На първа тераса в мальовишката долина е рано сутринта и слънцето все още гали върховете. Долината е в сянка, а температурата е под нулата. Мръзна в очакване пред една от снежните пещери, където все още спят хора. Всички са спали в снега в тези импровизирани укрития. Излизането от тях е забавна гледка, а след 9 часа усмивките са на лицата.
Тук организирана закуска няма, но е прекрасно. Слънчевите лъчи огряват склоновете и си проправят път към долината. Снегът скърца под краката. Скърца и един от пикелите в канчето с чай, който служи за лъжичка за разбъркване. Идилията бързо отстъпва пред подканянията на Черния, че трябва да тръгват.
Днес заниманията са още на по-високо в планината и са много важни. Правене на парапети и осигуряване при преминаването на дадени участъци. Групата е готова и поемат нагоре. Докато вървят нагоре аз решавам да остана на място. Има нещо красиво да наблюдаваш как група мъже бият пъртина в дълбокия сняг и напредват към върха. Фигурите им сатавт все по-малки на фона на величествената гледка на озарени от слънцето върхове. Настава тишина. Единственото което се чува от време на време е пропукването на някой дебел слой сняг и свличането му по склоновете.
Долината вече е озарена и снегът прилича на килим обсипа с малки диаманти. Надвиснали склонове и небе с най-прекрасния си цвят на свободата.
Разказ за планината, хората и лавините вижте във видеото:
