На Великден си припомняме и за онези личности, чиято мисия е да спасяват човешки животи. Сред тях е проф. Александър Чирков – човекът, който промени българската кардиохирургия и извърши първата сърдечна трансплантация в България.
В Деня на Възкресението и надеждата, той винаги е имал специално място в „120 минути“. Днес обаче разказът е различен – за Чирков като баща.
В една картонена кутия д-р Татяна Чиркова е събрала целия му живот. Там са бебешките му ръкавички, писмата до съпругата му, любимата му китара. „Той свиреше на китара, обичаше да свири на китара“, спомня си тя. А когато говори за него, го описва и с една неочаквана усмивка: „Изглежда като Челентано!“
Историята ни отвежда до Франкфурт – любимия град на проф. Чирков. Именно там той прави голямата си кариера – от млад лекар до доцент, професор и име, което тежи в медицинските среди. „Тук той си направи кариерата, беше млад, стана доцент, оттук го изпратиха в Америка и се върна като професор във Франкфурт“, разказва дъщеря му. И до днес там има хора, които го помнят.
Александър Чирков завършва медицина с отличие в София през 1962 г. Работи в Белоградчик и Лом, но амбициите му не се побират в границите на малкия град, нито на България.
„Това беше мисия за него, още като студент го имаше това нещо“, казва д-р Чиркова. По думите ѝ желанието му да направи прекрасна медицина в България е било обсесивно още от най-ранните му години.
Като млад лекар той всяка сутрин чакал пред Министерството на народното здраве с идеи, които никой не искал да чуе. Докато един човек не променя съдбата му – юрисконсултът Борислав Чилингиров. „Баща ми отива при чичо Борислав Чилингиров, опиянява го с неговите мечти и планове, той е възхитен от него и му помага“, разказва дъщеря му. Така Чирков заминава за Германия с договор. Семейството живее бедно, в мизерно жилище без отопление, а изкараните пари отивали в държавата.
В Германия кариерата му тръгва стремглаво – от асистент в Берлин до главен лекар и доцент във Франкфурт, с допълнителни специализации в Германия и Съединените щати, а по-късно и професор във Фрайбург. И когато вече е постигнал признание, България започва да го търси обратно.
„Комунистическото правителство тогава, преди всичко Людмила Живкова, тя също милееше за държавата и за народа и се опитваше хората, които са ценни, да ги връща в България“, казва д-р Чиркова. Според нея Георги Йорданов също е имал голяма роля за завръщането му. „Той се запали, така да се каже, и остана запален до последно!“
От 1979 г. Чирков започва да се връща все по-често в България с колеги от Фрайбург и Франкфурт, за да предават съвременната медицина на българските лекари. Малко след това идва и поканата да се върне окончателно и да постави основите на модерната кардиохирургия у нас.
„Аз съм част от тази страна. И затова, когато заминах за Германия и работих там, денонощно мислих да се върна перфектен, за да перфекционирам и околната среда, и България“, казва Чирков в архивни думи. „Аз перфектен и България перфектна. А не, аз перфектен, а България – изостанала.“
Но зад голямата мисия стои и лична цена. Докато Татяна е студентка по медицина в София, срещите с баща ѝ са редки и трудни. „Не го виждах, по никакъв начин. Ако имаше нещо много спешно, трябваше чрез секретарката“, спомня си тя. А когато все пак успявала да се чуе с него, той ѝ казвал: „Ти си моя дъщеря, ще се справиш! Имаш моята кръв, трябва да можеш да се справиш сама.“
Тя признава, че като младо момиче се е ядосвала и дори му е писала протестни писма. Разбрала го истински едва когато самата тя станала лекар. „Особено като станах лекар и започнах да пренебрегвам дъщеря си. Тогава знаех защо това така трябва да бъде.“
За кратко време Чирков създава непозната дотогава среда за лечение и обучение у нас. А през 1986 г. идва пробивът, който привлича вниманието на целия Източен блок.
Екипът му извършва първата в България и първата в целия Източен блок сърдечна трансплантация. Спасеният пациент е 11-годишният Иван Сарафски.
„Те намериха сърце и през нощта го направиха“, спомня си д-р Чиркова. „Аз бях възхитена от него. Преклонена към него. Просто го гледах като нещо, което не принадлежи към мене, а към един пример, като един образ, който трябва да се следва.“
През 1990 г. Чирков става депутат във Великото народно събрание. От парламентарната трибуна думите му звучат не като политика, а като диагноза за държавата. Той говори за „национална катастрофа“, но и за надеждата, че България не е „нация без бъдеще“.
„Определено искаше България да се промени, да стане цивилизована, да влезе в Европа, да бъдем европейци“, казва дъщеря му за мотивите му да влезе в политиката. Вярвал, че може да внесе в нея своите християнски идеи, благост, търпение и отворено сърце. Но впоследствие останал разочарован. „Да, беше разочарован от много, които още в момента са там.“
Успехите му в медицината обаче продължават. Той избира и името на болницата, която основава – „Света Екатерина“, покровителка на знанието, мъдростта и християнската вяра. „Тази болница, за която съм мечтал цял живот!“, казва Чирков в архивен запис, разплакан. „Исках да има една болница за българите, както за германци, французи и италианци.“
Според д-р Чиркова болница „Света Екатерина“ е била неговото истинско дете: „Това му беше детето. Нищо не му беше така ценно, както тази болница. Това му беше най-голямото щастие.“
През 2005 г. властта отстранява проф. Чирков от болницата, която създава. Здравният министър тогава посочва като мотив натрупани дългове, а пациенти и колеги излизат на протест в негова подкрепа.
„Тогава ми се обади даже. И това ме шокира. Че баща ми се обажда на мене. Да ми каже, че е тъжен“, разказва Татяна. „Никога не съм виждала така, аз бях сигурна, че този човек не може да има тъга в себе си.“ И добавя: „Това ме боли, че те успяха така да наранят баща ми“.
През 2022 г. болница „Света Екатерина“ е преименувана на негово име, но година и половина по-късно, с решение на Здравното министерство, името му е премахнато. Реакцията на дъщеря му е болезнена: „Когато отново му махнаха името, те убиха баща ми за втори път. Много пошла работа – недостойно за държавата.“
И все пак, въпреки разочарованието от политиката и отстраняването от собствената му болница, Чирков никога не съжалява, че се е върнал в България. „Не, никога! Никога. Той съжаляваше, че не успя“, казва дъщеря му.
Не защото не е построил модерна болница, а защото е искал да направи и хората по-добри – да не се мразят и да не си завиждат.
На въпроса дали изборът да остане в България му е донесъл повече щастие или повече болка, тя отговаря без колебание: „Щастие, щастие! Да, той носеше болка, но не носеше огорчение.“
И двете му дъщери от първия брак – Джема и Татяна – поемат по пътя на медицината. Д-р Татяна Чиркова е невролог и психиатър, работи в една от водещите клиники във Франкфурт.
В кабинета си е поставила портрет на баща си. „Сложих го, за да ме предупреждава: „Владей се!“, казва тя с усмивка. Пази и един модел на сърце, стоял на бюрото му в „Света Екатерина“.
От втория си брак Чирков има още две деца – Кармен и Алесандро. И двамата, макар да са живели далеч от него, пазят обичта и гордостта си към своя баща. „Аз разбирах неговата мисия, но в същото време много ми липсваше като баща“, казва Кармен. „Никога не съм поставяла под въпрос избора му да бъде в България. Аз знаех, че той нямаше да бъде щастлив по друг начин.“
„Никога не съм се чувствал изоставен или поставен на заден план в живота му“, казва Алесандро. „Но, разбира се, имало е моменти, в които ми се е искало да имам баща, като всички останали деца… но аз се гордеех безкрайно много с него!“
„Това е думата на деня: Гордост!“, обобщава Татяна.
Най-болезнените думи идват в края на разговора, когато тя си представя какво би казала на баща си, ако имаше още една минута с него.
„Татко, прости ми, че бях лоша към тебе в последните ти дни. Бих го помолила за прошка“, казва тя. „Не исках вече да го разбирам. Бях ядосана, че държеше на една химера.“ И признава: „Това е един грях от мен. Това е, което не мога да си простя, че се отказах накрая да го разбирам.“
А как иска българите да запомнят проф. Александър Чирков?
„Аз искам да го запомнят така, както го помнят. Това както те го помнят, е правилното“, казва дъщеря му. „Това ме изпълва с голяма радост. Обаче, след като един народ може така да чувства и да обича – браво!“
И може би най-точният образ на проф. Чирков остава в едни от последните ѝ думи: „Той си беше една изключителна личност. Той ни е баща, но просто така се получи, че не ни е баща. Явно той принадлежеше на всички.“
