Според ефекта на медийната пеперуда, когато две сходни събития, макар и от различно време и на хиляди километри едно от друго, се сблъскат, се получава сходен резултат.
Нейното име било Джанет Кук. Млада, красива и амбициозна, репортерката влиза с летящ старт в нюзрума на "Уошингтън поуст" в търсене на признание от цялата журналистическа гилдия. Така се родила поредицата "Светът на Джими" – невръстен хероинов наркоман, който живее под мост, малтретиран от алкохолизираната си майка и втория си баща, който на всичкото отгоре бил и пласьор на наркотици.
Ефектът от статията бил смайващ. Отзвукът бил толкова голям, а емоцията сред читателите толкова силна, че хиляди развълнувани жители на Вашингтон, заедно с кмета на града, обединили сили, за да намерят и помогнат на горкия Джими. Джанет Кук получила "Пулицър" и жадуваното признание от читатели и колеги.
Обичам да разказвам тази история и съм го правил многократно – в един миг рухва и светът на Джими, и светът на Джанет. Защото се оказало, че подобно момче никога не е съществувало, а младата репортерка си е измислила всичко. Срамът за редакцията, която няколко години преди това свалила Никсън, бил огромен. Джанет останала и без "Пулицър", бил й отнет, останала и без професия.
Технологиите се променят, но човешката природа е една и съща от хиляди години. Мистификацията е изкушаващ инструмент за бърз пробив или бърз провал. Не очаквайте да погребвам журналистиката, тя винаги е била неблагодарна професия за тези, които я вършат с етика и следват правилата. Но има и други, които правят мистификации, дори и когато не е нужно.
И тук не ви говоря за "Господари на ефира". Те ще изпият своята горчива чаша и ще понесат последствията от действията си. Но по-голямата тема е цялата паралелна реалност.
Реалност, в която мистификацията стана правило. Реалност, в която големите журналистически разследвания потъват. Реалност, в която силните на деня влизат в таблоидни балони, които рушат целия свят около всички нас.
Премиерът Борисов замина за сесията на ООН в условията на десетки публикации как Тръмп го чакал, за да му стисне ръката. Е, стисна му я. И това беше. Създаде се усещането, че Борисов е там, за да му щракат снимки за вътрешнополитическа употреба, а не за да участва в същинските дебати на ООН. Цяла седмица си играехме на снимки, а група издания убеждаваха обществото колко историческо било ръкостискането на премиера. Доста нелепа ситуация. Доста лоша услуга. Доста подценяващ подход.
Когато живееш в паралелна реалност, светът изглежда различен. И винаги ще има журналисти и цели медии, които да го правят различен. Това винаги завършва лошо и срива не само имиджа, но и цели светове.
Все още живеем в света на Джими. В него е топло и уютно. А навън е студено и опасно. Пеперудата разпери крилата си отново.
