Тодор Станков е снайперистът, който на 27 декември 2003 година повали с точния си изстрел единия от нападателите в камиона-бомба, взривил се пред българската база „Индия“ в град Кербала. Адският атентат уби петима български военнослужещи, други 27 бяха ранени.
Повече от 10 години Тодор Станков е извън редовете на българската армия. Днес бившият снайперист е висококвалифициран наемник, който изпълнява бойни и охранителни задачи в различни точки на света.
Тодор Станков и негови колеги-ветерани организираха в Пловдив военнотактическо състезание в памет на загиналите им другари на 27 декември 2003 година. Вижте ексклузивното интервю с „българския снайпер“ , в което той откровено говори за случилото се преди 12 години.
- Кое беше най-трудното да бъдеш снайпер в Ирак?
- Не е било трудно. Не е било трудно, защото снайперската работа, тя е спокойна работа. Отиваш някъде на позиция, намираш си място, където трябва да бъде… измерваш си разстоянията, измерваш си всички параметри, данни и така-нататък. нанасяш си ги в дневника. И си вършиш работата – прикриваш групата, която действа някъде в района.
- За теб лично кой е най-яркият спомен, свързан с датата 27 декември, доколкото разбирам това е бойното ти кръщение?
- Може да се каже – да, че е бойно кръщение. Въпреки че първият батальон, който участваше в операция „Иракска свобода“, още от самото начало беше подложен на някакви различни видове мероприятия от страна на така наречения „невидим враг“. Но наистина кулминацията беше с атентата от 27 декември с разрушаването на базата.
- Най-яркият ти спомен от тогава?
- Самата дата. То е най-яркото нещо, което е останало от цялата ми служба в Ирак.
- Когато си зад мерника и виждаш движеща се кола-бомба и се опитваш по всякакъв начин да я спреш като на филм, какво мислиш в този момент, какво изпитваш?
- Нищо не мислиш, просто я спираш. Или правиш всичко възможно да я спреш.
- Какви са твоите лични поуки от 27 декември 2003 година?
- Аз моите поуки съм си ги взел като личност в тези среди – по какъв начин да се развивам и усъвършенствам…Но е по-добре поуките да ги вземат тези, които пращат армията на такъв тип задачи. А тя не е оборудвана специално за този тип задачи. Или не е обучена.
- Ти си професионален войник, макар и извън българската армия…От дистанцията на опита, като сравняваш на тактическо и на всяко друго ниво подготовката на българската армия за такъв тип задачи – каква оценка би дал?
- Изцяло трябва да се промени тактическата подготовка, както и физическата подготовка, а също и селекцията на войниците. Общо-взето за 10 години няма много голяма промяна. Много хора все още ходят със сумки и 4 пълнителя на кръста, вързани на колана си…Дори някои ползват все още метални каски...да не говорим за дрехите, които зимата и лятото са едни и същи…Цялото обучение е някаква доста странна мешавица от източно и западно...много са объркани нещата според мен.
- Като пряк свидетел и участник в тези трагични и драматични събития, според теб, като оставим настрана това, че е трябвало по друг начин да бъде изграден и защитен лагера – можеше ли в самия момент на нападението да се направи нещо, за да бъде избегнат този развой?
- Това, което беше направено от хората, които бяха там, е вследствие на тяхното обучение и мотивация...Въпреки че дадохме пет жертви там, всички действаха адекватно и така както трябва, и според мен, предотвратиха много повече жертви.
- Твоето лично мнение като ветеран и като човек, преминал през различни изпитания – има ли място за патриотизъм в днешно време?
- Има, да. Зависи колко ще тръгнат обаче...Не знаем колко ще тръгнат след нас. Ние сме готови. Оборудването е при нас. Опитът го имаме. Дано има повече хора като нас….
